Съдията, който прегръща

Не ме дразни, а ме прегърни!

Стикер върху бронята на една кола

Лий Шапиро е пенсиониран съдия. Той е един от най-любвеобилните хора, които познаваме. На определен етап от развитието на кариерата си Лий осъзнал, че няма по-голяма сила от любовта, и започнал да прегръща хората, Предлагал всекиму да се прегърнат и колегите му измислили прякора „съдията, който прегръща" (може би като противоположност на „съдията, който осъжда"). Върху стикера, залепен на бронята на колата му, може да се прочете: „Не ме дразни, а ме прегърни!"

Преди около шест години Лий измислил нещо, което нарекъл „Комплект за прегръщане". На външната му страна е написано: „Сърце, в замяна на една прегръдка". Вътре има тридесет червени бродирани сърчица с малки щипки за прикрепване от обратната страна. Лий Взема „Комплекта за прегръщане", спира хората, които среща, и им предлага да получат по едно червено сърчице срещу една прегръдка.

Дейността на Лий е станала много популярна и често го канят на конференции и конгреси, за да сподели посланието на своята нестандартна любов. На една конференция в Сан Франциско представители на местните медии му отправили предизвикателство: „В залата е лесно да се раздават прегръдки, защото хората тук са били специално подбрани. Но в реалния живот няма да бъде толкова просто."

Те накарали Лий да опита да прегърне няколко души по улиците на Сан Франциско....
 Следван от телевизионен екип на местната новинарска агенция, Лий излязъл на улицата. Най-напред започнал с една жена, която минавала наблизо.

— Здравейте. Аз съм Лий Шапиро, съдията, който прегръща. Раздавам тези сърца в замяна на една прегръдка.

— О, нямам нищо против! — отвърнала жената.

— Твърде лесно се получи — подхвърлил местният репортер. Лий се огледал. Видял някаква полицайка, която трябвало да глоби за нарушение собственика на едно БМВ, а той й създавал проблеми. Лий се отправил към нея, следван от камерата, и казал:

— Струва ми се, че една прегръдка би ви се отразила добре. Аз съм съдията, който прегръща, и ви предлагам да се прегърнем.

Тя се съгласила.

Тогава репортерът отправил още едно предизвикателство.

— Вижте, идва автобус. Шофьорите на автобуси в Сан Франциско са най-грубите, най-раздразнителните, най-злите хора в целия град. Я, да видим дали можете да го накарате да ви прегърне!?

Лий приел хвърлената ръкавица.

Когато автобусът спрял до тротоара, Лий казал:

— Здравейте. Аз съм Лий Шапиро, съдията, който прегръща. Като че ли вашата професия е една от най-стресовите в света. Днес предлагам на хората да се прегърнем, за да стане денят ни по-лек. Бихте ли желали да ви прегърна?

Огромният, висок метър и деветдесет и тежък около сто и десет килограма мъж, отвърнал:

— Защо пък не?

Лий го прегърнал, дал му сърце и когато автобусът потеглил, му махнал за сбогом. Телевизионният екип онемял. Най-накрая репортерът казал:

— Трябва да призная, че съм много впечатлен.

Един ден приятелката на Лий, Нанси Джонстън, неочаквано се появила пред вратата на дома му. По професия Нанси е клоун и този ден била облечена нарочно със сценичния си костюм, гримирана по съответния начин и всичко, както си му е редът.

— Лий, грабвай няколко „Комплекта за прегръщане" и да вървим в дома за инвалиди.

Когато пристигнали там, започнали да раздават шапки-балони, сърца и прегръдки на пациентите. Лий се чувствал неловко. Никога по-рано не бил прегръщал безнадеждно болни хора, със забавено развитие или с парализа на ръцете и краката. Това наистина било голямо изпитание. Но скоро към Нанси и Лий се присъединила цяла група от лекари, сестри и санитари и обиколката им от отделение на отделение вече не била така мъчителна.

След няколко часа те влезли в последното отделение. Там имало тридесет и четирима пациенти, най-тежките случаи, които Лий някога бил вижкдал. Гледката била толкова ужасна, че дъхът му спрял. Но решени да дарят любов на тези хора и да ги зарадват, Нанси и Лий започнали да обикалят стаята, следвани от свитата си от медицински работници. Всички носели на гърдите си бродирани сърца, а на главите си — шапки-балони.

Най-накрая Лий стигнал до последния пациент, Ленард. На гърдите му имало голям бял лигавник, а от устата му била потекла слюнка. Лий погледнал олигавения Ленард и казал:

— Хайде да си вървим, Нанси, няма да можем да обясним на този за какво става дума.

— Стига, Лий — отвърнала Нанси. — И той е човешко същество като нас, нали?

После сложила смешна шапка-балон на главата на Ленард. Лий взел едно от червените сърчица и го прикрепил върху лигавника, поел дълбоко въздух, навел се и прегърнал Ленард.

Внезапно Ленард започнал да пищи:

— И-и-иии! И-и-иии!

Другите пациенти от стаята започнали да потропват с каквото им падне. Лий се обърнал към персонала, за да разбере какво всъщност става, но се стъписал, като видял, че всички лекари, сестри и санитари плачат.

— Какво има? — попитал той главната сестра.

Лий никога няма да забрави нейния отговор:

— Не бяхме виждали Ленард да се усмихва от двадесет и три години насам.

Колко е лесно да направиш нещо приятно за хората около теб.

Джак Канфийлд и Марк В. Хансен.

Пилешка супа за душата