Самотното момиченце...

Босо и мръсно, малкото момиченце стоеше в парка и наблюдаваше хората да минават. Тя никога не се опита да ги заговори, тя никога не каза дума. Много хора преминаха, но нито един не погледна към нея, никой не спря, включително и аз.

На следващия ден аз реших да се върна в парка, любопитен дали малката девойка ще бъде още там. И точно на същото място, на което тя беше вчера, тя седеше на високо, с най-печалния поглед в очите й. Но днес аз не можех да я отмина просто така, заинтересован само от моите неща. И така се озовах вървящ към малката девойка. Защото както всички ние знаем, парк, пълен със странни хора, не е място за малки деца да играят сами. И като се отправих към нея, аз успях да видя, че гърба на момичето беше деформиран. Разбрах каква беше причината хората просто да отминават и да не правят никакво усилие да покажат, че ги е грижа. Като се приближих, малката девойка леко понижи погледа си, за да избегне моят вторачен поглед. Аз можех да видя формата на нейния гръб по-добре. И той беше гротесково оформен в гърбава форма. Усмихнах се, за да й кажа, че всичко е наред, че бях там, за да помогна, за да разговаряме. Седнах до нея и започнах с едно простосърдечно "здравей". Малката девойка беше потресена и заекващо каза тихо "здравейте" след дълго взиране в очите ми. Аз се усмихнах и тя срамежливо отвърна с усмивка. Ние говорихме докато стана тъмно и паркът беше напълно празен. Всеки си беше отишъл и ние бяхме сами. Попитах девойчето защо е толкова тъжно. Малкото момиченце погледна към мен и каза: "Защото съм различна". Аз веднага й казах: "Това си ти!" и се усмихнах. Тя стана дори по-тъжна и каза: "Знам".

"Малко девойче" - казах аз, "ти ми напомняш на ангелче, сладко и невинно". Тя погледна към мен и се усмихна бавно, изправи се и каза: "Наистина ли?"

"Да, миличка, ти си като малък ангел-хранител, изпратен да наблюдава всички тези преминаващи хора". Тя кимна - "да" и се усмихна, след което, тя разпери крилата си и каза: "Аз съм. Аз съм твоят ангел-хранител", с блясък в очите й. Аз онемях, сигурно ми се привиждаха разни неща. Тя каза: "И когато ти започна да мислиш за някой друг, освен за себе си, моята работа тук беше свършена". Аз се изправих веднага и казах: "Чакай, защо тогава никой не спря да помогне на един ангел?" Тя погледна към мен и се усмихна: "Ти си единственият човек, който може да ме види", и така тя изчезна.

Когато си мислите, че вие сте всичко, което имате, помнете, вашият ангел винаги ви наблюдава.

* Неизвестен автор

Превод от английски: Кристиана Енчева

СЪСТЕЗАНИЕТО

Това беше денят на голямото състезание на Сам. Той се опита да се усмихне. Не беше лесно, когато стомахът ти се свива от страх. Моментът беше дошъл. Стадионът никога не беше събирал такава тълпа. Техните поздрави и викове се чуваха силно. Обикновено беше толкова тихо, когато той тренираше. Но тогава беше рано – преди денят да започне. Сам гледаше как слънцето осветява пистата и си спомни, че трябва да гледа само напред, никога назад. Беше същият маршрут – ден след ден. Приятелите му се смееха заради това, че няма време за игра. Но Сам просто трябваше да даде най-доброто от себе си и да подготви своето тяло и мускули за това изпитание.


Чу името си силно и ясно. Най-после! Пистолетът гръмна и той затича от старта. Беше пред всички в първия кръг. Сега трябваше да забави малко, темпото беше прекалено бързо. Той трябваше да бъде разумен, имаше да пробяга още много кръгове. Ветрецът подухваше леко. Когато Сам се концентрира, намери нови сили. Сега това стана състезание за оцеляване и издръжливост. Той избягваше всяко отклоняване от своя коридор за бягане. И точно когато изглеждаше, че това никога няма да свърши, на следващия завой се показа финалът. Всичко зависеше от този последен устрем. И изведнъж всичко свърши. Свърши за миг. Краката му се подкосиха и той падна по лицето си. Тогава дойде вкусът на поражението от загубата на състезанието...

РИСК

В плодородната пролетна почва две семена лежали едно до друго.

Първото семе казало:

— Искам да раста! Искам да пусна корените си дълбоко в почвата гюд мен и да провра филизи през земната кора над мен... Искам да развия нежните си пъпки като знамена, за да оповестя пристигането на пролетта... Искам да почувствам топлината на слънцето върху лицето си и благословията на утринната роса върху моите венчелистчета.

И така то пораснало. Второто семе казало:

— Страхувам се. Ако пусна корените си надолу в земята, не зная с какво ще се сблъскам в мрака. Ако си проправя път нагоре през твърдата почва над мен, мога да нараня нежните си филизи... Ами какво ще стане ако отворя пъпките си и някой охлюв се опита да ги изяде? А ако трябва да отворя цветовете си, някое малко дете може да ме изтръгне от земята. Не, много по-добре е да изчакам, докато стане сигурно.

И така то зачакало.

Една кокошка, както си ровела из рохкавата пролетна пръст да търси храна, намерила семенцето, което чакало, и бързо го глътнала.

ПОУКА

Онези от нас, които отказват да рискуват и да растат, биват погълнати от живота.

Пати Хансон

В търсене на „хляб” - историята на твоя живот?

Имало едно време един гладен човек. Доста често чувал около себе си хората да говорят за „хляб” – колко вкусен е и как задоволявал глада. Въпреки, че никога не бил опитвал хляб, разбрал, че това отговорът за неговия глад. Тръгнал да го търси. Влязъл в първата аптека:
- Може ли един хляб? Много съм гладен.
Аптекарката погледнала наивния човек и решила, че може да изкара лесни пари от него.
- Разбира се, заповядайте! – и тя му дала някакъв сироп за кашлица.
Човекът щастлив, започнал да пие сладкия сироп. За момент вкуса му, като че ли задоволил глада, но много бързо той се разочаровал от ефекта му. Всички описания, които чувал от хората за хляба многократно надхвърляли това, което сиропът му давал...