МЪДРИЯТ СЕЛЯНИН

Вървял един човек из полето. Минал покрай един селянин и го попитал: Човече, след колко време ще стигна до града? Селянинът го погледнал, и му показал с ръка да продължава да върви. Пътникът помислил, че не го е разбрал, и попитал отново: След колко време ще стигна до града? Селянинът отново му посочил с ръка да върви. Е, явно на човекът не му е до мене – си казал пътникът и продължил. На края на нивата чул селянинът да вика след него: Човече, ще стигнеш във града по обяд. Добре де, два пъти те попитах, защо чак сега ми казваш? – попитал пътникът. За да зная кога ще стигнеш, трябва да те видя как вървиш- отговорил му селянинът.

Искаме ли да стигнем до благословението и помазанието на Бог ? Искаме ли да стигнем до Неговото присъствие?
За да получим тези неща трябва, да се стремим да ускорим темпото духовно , поглъщайки Божието Слово, стремейки се към смирение и изобилен молитвен живот.




Автор - неизвестен

ЦЕНАТА НА СПОКОЙСТВИЕТО

Един султан заедно с любимия си слуга се отправил на морско пътешествие . Слугата, който никога дотогава не се бил впускал в плаване по море и още повече, като дете на земята, никога не бил виждал морски простори, седейки в трюма, виел, жалвал се, треперел и плачел през цялото време. Екипажът се отнасял добре с него, опитвали се да го успокоят. Но думите на съчувствие стигали само до ушите му, но не и до сърцето му, измъчено от страх. Владетелят едва понасял виковете на слугата си, те му убивали цялото удоволствие от пътуването. Тогава пред него се явил мъдрият хаким, неговият придворен лекар: “Господарю, ако позволите, аз ще се опитам да успокоя слугата.” Султанът се съгласил с радост. Тогава лекарят заповядал на моряците да изхвърлят слугата през борда. Те охотно изпълнили заповедта, благодарение на която щели да се отърват от нестихващите крясъци. След първия шок слугата успял, пляскайки с ръце и крака и плюейки вода, да изплува и да се вкопчи в стената на кораба и започнал да моли да го качат обратно. Извадили го от водата и той тихичко седнал в един ъгъл. Повече нито една жалба не се отронила от устата му.
Султанът бил изумен и попитал лекаря:”Каква мъдрост се криеше в тази постъпка?” Лекарят отвърнал:”Твоят слуга никога досега не беше опитвал вкуса на морската сол. Не знаеше каква опасност може да представлява водата. И затова той нямаше откъде да знае и какво щастие е да почувстваш дъските на кораба под краката си. Цената на спокойствието и самообладанието познаваме само тогава, когато поне един път сме погледнали опасността право в очите.


Автор - неизвестен

Притча за хъскито

Един човек всеки ден излизал на балкона на дома си, за да пуши. На няколко метра от него – на терасата на отсрещната кооперация – винаги имало едно сибирско хъски. Кучето винаги започвало да лае по човека, когато той си запалвал цигарата и дълго време човекът си мислел, че това хъски просто има злобен характер.
Един ден обаче, докато пак си пушел, а кучето пак лаело по него, човекът се запитал дали пък това хъски просто не е самотно. По цял ден стояло съвсем само на тази тераса и сигурно лаело по него не от злоба, а защото имало нужда да си общува с някого. И понеже не можело да говори – лаело.
Човекът от тогава си променил мнението за хъскито, а една сутрин го срещнало на улицата – докато стопанката му го разхождала в квартала.
Човекът се спрял и посегнал да погали кучето, но в този миг хъскито скочило и го захапало за ръката.
Човекът се прибрал и превързал раната. Но продължил да се измъчва от въпроса дали кучето наистина било зло или го захапало просто за да привлече вниманието му…
Срещали ли сте такива кучета? А такива хора? Аз – доста.
Понякога тези, които ни “хапят” наистина имат нужда не от друго, а от внимание. И са ни захапали, защото просто не знаят друг начин, за да привлекат вниманието ни.
Много често не само околните, но и те самите се смятат за лоши и злобни. Но не са наистина…
Те са само като хъскито, което също имало нужда да бъде погалено, някой да си поиграе с него, да му обърне внимание…
Но кучетата нямат много начини да покажат чувствата си. А и дори когато го правят – не са много хората, които могат да “разчетат” правилно действията и сигналите им.
Общуването – и с хората, и с кучетата – е изкуство, което не се научава за един ден.
Но при всяко общуване най-важното е да разберем правилно отсрещната страна. Или поне да се опитаме…
Понякога ще бъдем хапани. Но ако прибързано сложим етикета “зло куче” или “лош човек” – ще се самолишим от възможността да научим един ценен житейски урок.
В такива случаи, Бог ни праща нови и нови хъскита. Докато се научим…
Ако наскоро сте били ухапани – спомнете си притчата за хъскито!

Автор - неизвестен

Пеперудата

Джоуни Бърнсайд сияе. Кафява, добре оформена коса, обгражда едно четиридесет и нещо годишно греещо лице, а очилата с телени рамки уголемяват сините и игриви очи. Джоуни също е и талантлива актриса. Имах привилегията да гледам едно от нейните представления – монолог, който тя представи на Цветница в християнския център.

Службата преди Велик ден е винаги покъртителна. Аз неминуемо си тръгвам разтърсена от великото дело, което Исус извърши на кръста, но нейното представление тази година ми напомни не само какво Исус е направил за нас, ами какво жадува да направи във вас и в мен.

Виждате ли, Исус не дойде да направи лошите хора по-добри. Той дойде да ни трансформира в нещо съвършено ново. Немога да опиша с думи силата на влиянието, които тези образи оставиха върху мен, но ще опитам. Представете си една стара жена посредата на сцената, облечена с тъмно палто, носеща на рамото си дрипава, провиснала торба. Тя здраво стиска старомодно портмоне. Мръсни парцали обвиват нозете и. Приведена и згърбена над бастуна си, лицето на старата жена се изкривява от подозрение, а гласът и е остър и накъсан. Тя започва да разказва.

Слушайте внимателно! Понякога аз чувам себе си...

Приказка за мелничаря...

Някога в едно малко градче близо до морето живял един мелничар. Заедно с жена си той мелел зърното за жителите на градчето.

Нямало друго място на света, където да съществували толкова радост, здраве и щастие, както в това малко градче. Всички пришълци в това място се чудели – каква е тайната, какво необичайно нещо се е случило тук, че всички хора са толкова мъдри, здрави и щастливи?

Самите жители на градчето, които преживявали целия си съзнателен живот там в радост, здраве, щастие и веселие не знаели тайната на това чудо.

Днес ние ще вдигнем завесата и ще обясним чудото.

То се заключавало в служенето на мелничаря и неговата жена и в тази любов, която те влагали в брашното! Тази любов, която хората отнасяли със себе си заедно с торбите с брашно, от което после печали хляба си.

Възстановяващата сила на любовта на мелничаря и неговата жена прониквала в телата на хората, когато ядяли хляб. По този начин, като радиоактивно излъчване, тази животоутвърждаваща енергия на любовта се разпространявала по цялата община!

Никой от жителите на градчето не подозирал за причините на своето щастие.

Понякога хората живеещи дори в непосредствена близост един до друг, не съумяват да разгадаят и разпознаят изцеляващите простички малки дела на своите ближни!

МЕЧТАТА НА ЛЯСТОВИЦАТА

Под стряхата на една селска къща две лястовички си свили гнездо.

Те били много щастливи заедно и се грижели за потомството, което създали. Едно от малките лястовичета като виждало радостта с която родителите му общували помежду си и удовлетворението което намирали в грижата за тях, пожелало и то да си намери другарче с което да си направят собствено гнездо и да си имат свои деца. Това желание се засилвало с всеки изминат ден. Бързало да се научи да лети, защото смятало, че това ще го приближи към целта. Един ден когато малките останали сами, то нетърпеливо се покатерило на ръба на гнездото защото си мислело,че да летиш е лесно и се хвърлило смело напред но тупнало право на земята.Трудно е да се опише болката която изпитало при падането и отчаянието което го обзело ,защото било напълно безпомощно и не можело да се върне само в гнездото.В това време дошли родителите му и без да кажат нищо,го хванали единият отдясно,другият отляво и го прибрали в къщи.Малкото птиче разбрало, че не е достатъчно да имаш криле за да летиш и не е достатъчно да имаш мечти за да ги сбъднеш,но за всяко нещо са необходими Търпение ,Обучение и Подходящо време. 

Константин Тихолов

Един милионер при св. Петър...

Един милионер разполагал с фабрики, кантори, работилници, поради което имал възможност да дава работа на мнозина. Който се осмелявал да му поиска някаква помощ, той веднага му отговарял: Мога да ти дам някаква работа, да свършиш нещо, но пари без труд не давам. Който иска да яде, трябва да работи. Така посрещал той всички хора, които се обръщали към него за помощ. Един ден, като отивал на работа, последвала го една бедна вдовица, с молба да и даде някаква помощ.

- Не давам пари напразно. Работи нещо, да си изкараш прехраната.

- Болна, немощна жена съм. Имам и малки деца у дома, няма на кого да ги оставя.

Най-после, отегчен от нея, той и подхвърлил един долар и казал:

- Вземи тези пари и ме освободи!

Дошъл краят на неговия живот. Той заминал за другия свят и се явил при св. Петър с надежда, че ще бъде приет в рая...

Куцият Том

В мизерно жилище, разположено в източната част на града, в тъмна и мрачна стая на най-горния етаж живееше куцо момче. То лежеше там повече от две години, на малцина познато и почти изоставено. Родителите му бяха умрели, докато беше още малко и сега баба му се грижеше за него.
Тъй като се беше родило сакато, страданието му беше постоянен спътник. Преди смъртта на родителите си припечелваше по някоя пара, изпълнявайки разни поръчки и вършейки малки услуги, но скоро след като изгуби майка си и баща си не можеше да става повече от леглото си. Старата жена, много неблагосклонно, му позволи да живее в най-горната стая на къщата си. Оттам той вече не излезе. Майка му го беше научила да чете и пише, но нищо не му беше говорила за Исус и за Неговата любов.
Понякога малкият се беше вмъквал в Божия храм само от желание да бъде на топло. Премръзнал и съвсем изморен, той почти не обръщаше внамание на онова, което се говореше.
Сега, когато лежеше върху леглото си и прекарваше сам по цели дни, в него се породи силен копнеж да научи нещо повече за Божиите неща и да има собствена Библия. Той знаеше, че онези хора бяха говорили от Библията и че оттам бяха получили своите знания, но не знаеше нищо повече по този въпрос.
Един ден той събра всичката си смелост и попита баба си дали знае нещо за Бога и откъде да се сдобие с Библия. Тя само се изсмя, като каза:
-Никога не съм се занимавала с Библии! А теб защо ти трябват Библии?
Това приключи въпроса за известно време, но желанието на момчето да се сдобие с Библия още повече се усили.
Веднъж по тесните скърцащи стълби буйно се изкачи неговият единствен приятел Боб.
Боб нахлу в стаята с голям шум, блъсна вратата след себе си и извика:
-Ура!Ура! Приеха ме да помагам в кухнята на един параход, който ще заминава утре. Дойдох да се сбогувам с тебе!
Бе запъхтян от бързото изкачване на стълбите, та седна да си почине малко.
-Но имам един много хубав подарък за теб, Том - каза той, като извади нещо от джоба си, което беше огънато в мазна кафява хартия.
Том никак не се зарадва от новината, защото щеше да загуби , поне за доста време своя единствен приятел, който го посещаваше от време на време. Той се повдигна на лакти, за да види какво беше донесъл Боб.
- На ти една сребърна пара! - каза Боб - Но обещай, че няма да я похарчиш, освен ако не искаш да си купиш нещо особено.
- О Боб, колко си добър! Тъкмо сега искам да купя нещо много особено.
- Тъй ли? Какво е то?
- Една Библия!
- Библия ли? Ама че я каза! Защо ще похарчиш тази пара за Библия? Аз цели месеци трябваше да пестя стотинките, докато я събера.
- Не ми се сърди Боб, но много ми трябваше една Библия- каза куцото момче - Моля те, купи ми и то още сега, от магазина на Диксън, докато не е затворил. Баба ми няма да ми я купи, а ще похарчи парата за ракия, затова не смея да й я дам.
- А защо ти е Библия, Том? Само учени хора разбират от Библии - отговорил Боб малко троснато.
- Може да е така, Боб, но много искам да имам Библия.
- Добре тогава, ще ида, но никак не знам колко струват.
- Диксън продава най-евтините за толкова пари. Видях обявата на прозореца му.
Боб не слезе така бързо по стълбите, както беше ги изкачил, но когато се върна с една нова Библия, неговото разочарование беше изчезнало.
- Том - рече той - Диксън ми каза, че човек не може да си купи нещо по-хубаво от една Библия. Тя била много ценна книга. Изглежда, че има нещо в нея, което трябва да знаем.
Благодарността и радостта на Том бяха безгранични.
- Знам това! Знам това! - извика той, като притискаше Библията до гърдите си.
- Колко си добър, Боб, да спестиш тази пара за мен!
И така, Том се снабди с Библия. Той много я ценеше и постоянно я четеше. Откри чрез нея, че е грешник и се нуждае от Спасител. Разбра, че този Спасител е Исус, прие Го за свой Спасител, уповаваше на него, любеше Го и Го изповядваше пред хората, които случайно го посещаваха.
Той имаше голямо желание да стори нещо за Исус. Но какво можеше да направи? Прикован към това легло от своето страдание, му се струваше, че не може да направи нищо. Обаче любовта му към Исус го принуждаваше да търси начин, за да Му служи. Като чакаше от Бога сила и напътствия , той си каза : " Няма да задържа само за себе си тази чудна истина." И така, той мислеше ден след ден как да послужи на своя Господ и най-после измисли какво да направи. Леглото му стоеше близо до прозореца на стаята, затова той реши да преписва стихове от Библията и да ги пуска на улицата, за да ги четат онези, които минават оттам. Снабди се с молив и хартия и преписваше разни стихове, след това сгъваше листчетата, надписваше на тях думите " До минувачите. Моля, прочетете!", и като се молеше над тях, пускаше ги през прозореца на улицата, по която минаваха много хора. Том се надяваше, че по този начин някой ще чуе за Исус и за неговото велико спасение.
Обикновено стиховете се отнасяха за спасение, но понякога той пишеше и такива, които Господ му даваше за личното му назидание. Това негово служение, вярно изпълнявано, продължи няколко седмици.
Една вечер той чу тежки стъпки по стълбите. След малко един добре облечен господин влезе в стаята и седна на леглото на момчето.
- Значи ти си момчето, което пише стихове и ги пуска от прозореца, така ли? - попитай той.
- Да- каза Том, като се усмихна- Знаете ли някой да е прочел някой стих и това да му е помогнало?
- Мнозина са хората, които са ги чели и са се ползвали от тях! Снощи и аз намерих един стих, като минавах и с това Господ благослови душата ми, като ме изобличи преди всичко. Бил съм християнин много години, обаче напоследък охладнях, затова Бог чрез един от твоите стихове говори на душата ми.
- Да, Божието слово може да направи всичко!
- Сега дойдох, за да ти благодаря за това , което направи за душата ми.
- Не благодарете на мен, господине, а на Исус! Аз само написах стиха, но Той го благослови!
- Радваш ли се, като вършиш тази работа за Господа? - попита господинът.
- Няма по-голяма радост за мен! Не мисля за болката в гръбначния ми стълб поради голямата радост, която изпитвам при мисълта, че когато Го видя, ще мога да Му кажа, че веднага щом получих спасение и почувствах чудната Му любов в душата си, започнах да Му служа, доколкото мога. Сигурно вие имате множество случаи да Му служите нали? - запита Том.
- Да момче, аз не съм ги използвал досега, но имам намерение да ги използвам отсега нататък.
И аз имам едно момче, което е сакато и което също като теб лежи на легло. Когато го целунах вчера, преди да изляза, то ми каза: " Тате, колко щях да се радвам, ако бих вършил някаква работа за Исус!" Тези негови думи звучаха през целия ден в ушите ми и не ми дадоха мир и днес. Тази вечер, когато минавах покрай къщата ти, един от твоите стихове падна на шапката ми. Аз го отворих и прочетох думите : " Трябва да върша делата на Този, Който ме е пратил, докле е ден; иде нощ, когато никой не може да работи." Тези думи като че ли бяха една заповед от небето за мен.
Радостни сълзи течаха по лицето на Том.
- Колко е добър Господ, господине! Колко е добър!
- Кажи ми момче, как можа да се снабдиш с хартия?
- Никак не беше трудно. Аз говорих с баба си и я помолих да не ми купува чашата мляко, която ми дава всяка сутрин, а с парите да ми купува хартия. Няма да живея много, та няма значение дали пия мляко. Докторът ми каза, че не ще изтрая на студената зима, та нищо не е да се откажа от малко мляко заради Исуса. Сигурно онези, които могат да дават много за Исуса, са много радостни, господине?
- О, момче, ти си много по-щастливо в тази мизерна стая, като правиш жертви за Исус, отколкото хиляди други, които се наричат християни и имат време, таланти и пари, а дават малко или не дават нищо за Исуса - отговорил гостенинът с въздишка. "

Започни от себе си...

Думите, които ще прочетете по-долу, са написани върху надгробната плоча на англикански епископ В Криптата на Уестминстърското абатство:
Когато бях млад и свободен и Въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света. Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която жвееех.
Но и тя изглеждаше непоклатима.
В залеза на моя Живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-близките ми, но уби, те не искаха и да чуят.
Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: ако най-напред бях променил себе си, тогава, чрез моя собствен пример щях да променя семейството си.
Вдъхновен и насърчен от моите близки, щях да мога да направя и страната си по-добра, а Кой знае, може би дори щях да успея да променя света.

Приказка за глухото жабче...

Приказка за глухото жабче
Имало едно време една групичка от малки жабчета, които решили да си организират надбягване. Целта им била да се изкачат на върха на една много висока кула. Долу, около кулата, се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците. И състезанието започнало...
В действителност, никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата. Чували се изказвания, като например - Ооо, пътят е толкива труден! Те НИКОГА няма да достигнат върха!... Или пък: - Не, НЯМА НАЧИН да достигнат върха! Кулата е толкова висока!... И малките слабички жабчета започнали да се скапват. И се отказвали. Едно по едно... ...Освен онези, които с бодра крачка продължавали да се изкачват нагоре и нагоре. А тълпата продължавала да крещи: - Толкова е трудно! Никой няма да успее!!! И все повече жабчета се уморявали и се отказвали. ...

Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре... - Това НЯМА ДА СЕ ПРЕДАДЕ! На самия край всички други вече се били отказали да изкачват кулата. С изключение на онова мъничко жабче, което след неимоверни усилия, единствено успяло да стигне до върха!
Тогава всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно ТОВА жабче е успяло да го направи. Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило нужните сили, за да достигне върха? Оказало се, че... Победителят бил ГЛУХ!!!

А поуката от тази приказка е:
Никога не слушайте негативните и песимистични изказвания на другите!
Подминавайте ги, защото Ви отдалечават от Вашите най - красиви мечти!Тези, които носите в сърцето си!
Винаги мислете за силата, която носят думите! Защото всичко, което чувате или четете повлиява на духа и действията Ви!
Бъдете винаги позитивни! Негативните хора не намират решения и увеличават проблемите.
Бъдете глухи, когато някой Ви каже, че няма да се справите!
Или, че реализирането на една мечта е химера!
Ние сме това, което мислим!
Добрият хумор, смехът, щастието контролират и стреса!
Винаги мислете - АЗ МОГА ДА ГО НАПРАВЯ!

Благодарствената молитва...

Една вечер, докато се прибирал след проповед, свещеникът бил нападнат с пистолет на няколко пресечки от дома си. Тъй като бил дълбоко религиозен, преди да си легне, седнал пред писалището си и написал следната благодарствена молитва:

„Господи, днес ме нападнаха.
И ми хрумва, че трябва да ти благодаря за няколко неща.
Първо искам да ти благодаря,
че никога досега не ме бяха нападали,
понеже в свят като нашия
това граничи с чудо.
На второ място искам да ти благодаря,
че ми взеха единствено портфейла -
както винаги, в него имаше само няколко долара.
Благодаря още, Господи,
задето жена ми и дъщеря ми не бях с мен,
защото щяха много да се изплашат,
и че за щастие не бях наранен.
Накрая, Господи, най-много ти благодаря,
че бях човекът, когото ограбиха..
а не този, който ограби“.

Из „Трите въпроса“ на Хорхе Букай