четвъртък, 26 януари 2012 г.

Приказка за здравата и пукнатата делва

Една възрастна жена имала две големи делви, които носела на кобилица на врата си. Едната делва имала пукнатина, а другата била идеална и винаги доставяла цялото количество вода. В края на дългия път от извора до къщата, спуканата делва пристигала наполовина пълна.

Цели две години жената така доставяла вода до вкъщи – по една делва и половина.

Разбира се, здравата делва била горда със своята цялост. Бедната спукана делва била засрамена от своята непълноценност и се чувствала отчаяна, че правела само наполовина от това, което се очаквало от нея.

След тези две години на служба, спуканата делва казала на жената:

- Срамувам се от себе си, защото през пукнатината ми изтича вода по целия път обратно до твоя дом.

Възрастната жена се усмихнала:

- Забелязала ли си, че има цветя от твоята страна на пътеката, но не и от другата страна на кобилицата, където е другата делва? Това е защото, знаейки за тази пукнатина, аз засадих цветни семена от твоята страна на пътеката и всеки ден, когато се връщаме от извора – ти ги поливаш. За тези две години аз берях тези красиви цветя и украсявах масата вкъщи. Без да си това, което си, до сега нямаше да имам тази украса вкъщи.

Всеки от нас си има своята уникална пукнатина …


Хорхе Букай

Верните приятели...

Живеели двама съседи. Дошла зима, паднал сняг. Първият съсед станал рано и излязъл да разрине снега пред дома си. Докато работел, погледнал в съседния двор, а там - идеално утъпкана пътечка.
През нощта валяло пак. Сутринта първият съсед станал половин час по-рано, за да се хване за работа, а в другия двор отново била проправена пъртина.
Това се повторило и на следващия ден.
Когато съседите се срещнали, първият попитал:
- Слушай, как успяваш да изчистиш снега толкова рано сутрин?
Вторият първоначално се учудил, а после се усмихнал:
- Аз никога не го чистя. Приятели ме посещават. 



Автор - неизвестен

Вратата...

Много от нас чукат на вратата, но остават навън, защото да почукаш и да влезеш са изцяло различни действия. Да почукаш на вратата е необходимо, състои се от учене, четене на книги, присъствие на семинари, задаване на въпроси, интересуване от дадено нещо. Но да влезеш се изисква още повече смелост и активност. Изисква се първо да навлезеш в себе си, да откриеш скритите си мотиви и желания, да видиш противоречията и да осъзнаеш силата на самопромяната. И след това да действаш!

Приеми хората и ситуациите в живота ти такива, каквито са и тогава действай. В момента, в който го направиш, ще видиш, че повече нищо не може да те обърка.

Невъзможно е само една дума, изобретена от страхливците и мързеливците. Нищо не е невъзможно в ръцете на някой, който е достатъчно луд и упорит да продължава да опитва.

Когато си близо до поражение, не се оплаквай и отказвай, вместо това, дай всичко от себе си и когато всичко премине, дай всичко, което ти е останало.

Бъди най-доброто от себе си във всеки момент, така всеки ден ще бъде най-добрият за теб.

Човекът, който те вдъхновява ти дава причина да бъдеш по-ентусиазиран. Най-хубаво е, когато този човек си ти.

Ти не си нищо по-малко или пък повече от другите, всички сме човешки същества. Твоите действия са това, което е важно и това, което те отличава от всички.

Щастието не е нещо, което постигаме гледайки отстрани. Ние трябва сами да си го вземем и да се преборим за него.

Ако си господар на сърцето и ума си, ще бъдеш и господар на живота си.





Автор - неизвестен

сряда, 25 януари 2012 г.

Диоген и купата с леща...


Един ден Диоген ядял леща, седнал пред някаква къща. В цяла Атина нямало по-евтино ядене от тази манджа. С други думи, щом ядеш леща, значи съвсем си закъсал.
Минал един от министрите на императора и му рекъл:
- А, Диоген! Ако се беше научил да си по-покорен и да ласкаеш малко повече императора, нямаше да ядеш толкова леща.
Диоген спрял да яде, вдигнал поглед, взрял се в богаташа и му отвърнал:
- Бедни ми братко, ако се беше научил да ядеш малко леща, нямаше да има нужда да си покорен и да ласкаеш толкова императора.

Декстър - кучето герой!

Декстър не е обикновено куче! Той е куче герой! Кучето спасява семейството при което живее от сигурна смърт.
Една нощ поради невнимание на домакинята в къщата избухва пожар. Противопожарната система не се включва и за лош късмет всички спят. Дексър събужда спящите хора с яростен лай. Почти всичко е обхванато от пламъците докато се събудят! Семейството хуква да бяга панически като грабва двете си деца и в последния момент се сещат, че в суматохата са забравили бебето си. Пламтяща греда е направила пътят назад невъзможен. Декстър с гигантски скок прелита над гредата измъква бебето от стаята му като внимателно го е захапал за блузката. Той успява да го довлече до горящата греда и минава под нея пазейки детето с тялото си. Бащата моментално поема детето, но горящо парче от гредата затиска предните лапи на Декстър. Така Декстър от обикновено куче става герой! Независимо, че загубва предните си лапички той е спасил човешки живот и продължава да е така добър и предан на семейството, което го обожава!!!

Какво е щастието??

Веднъж стария мъдър котарак наблюдавал малкото котенце. Котенцето бягало в кръг и се опитвало да си хване опашката. Стария котарак стоял и наблюдавал, а малкото котенце се въртяло, падало, ставало и отново хуквало след опашката си. -Защо си гониш опашката? – попитал стария котарак …
-Казаха ми – отвърнало котето – че моята опашка, това е моето щастие, и затова се опитвам да го хвана.
Стария котарак се усмихнал, така както могат да се усмихват само старите мъдри котараци и казал:
-Когато и аз бях малко котенце, също ми казаха, че в моята опашка е моето щастие. Много дни бягах след опашката си и се опитвах да я хвана. Падах без сили, ставах и отново се опитвах да я хвана. В един момент се отчаях и тръгнах. Просто тръгнах на където ми видят очите. И знаеш ли какво забелязах изведнъж?
-Какво? – с удивление попитало котенцето?
-Забелязах, че където и да отида, опашката ми винаги е с мен…





Автор - неизвестен

вторник, 24 януари 2012 г.

Кученцето...

Една чудесна история - Тя се роди цялата беличка. По-късно се появиха няколко малки петънца. Човека, при който попадна не се отнасяше добре с нея. Един ден той реши да се отърве от кученцето и я закара извън града. Тя не рзабираше защото се отнасят така с нея. Беше обичала стопанина си и когато остана самичка се почувства много уплашена. Докато се скиташе сама, двама подпийнали младежи се приближиха към нея. Кученцето бе доверчиво и обичше хората. Те го сграбчиха и решиха да се позабавляват с него. Намеренията им съвсем не бяха добри. Кученцето усети това и жално изскимтя. Наблизо минаваше млада двойка. Мъжът се приближи и се опита да спре младежите. Те само се изсмяха в отговор. Тогава той им даде пари и те оставиха кученцето. От този ден нататък тя имаше вече семейство. За пръв път усещаше толкова любов около себе си. Най-странното от всичко беше че малкото петънце, което имаше придоби формата на сърце. Сякаш любовта, която струеше от нея и около нея, бе направила чудото. А още по-странно беше, че когато се роди нейното бебче, то също бе белязано със знака на любовта. Младата двойка, която спаси живота й, и и даде дом бе повече от щастлива от това, което се случи. ♥


Бих набрала повече маргаритки...

Ако можех да изживея живота си отново, бих релаксирала.
Бих си позволила да бъда по-глупава или по-наивна - както ви харесва. Щях да приемам нещата по-малко сериозно. Щях да си позволя да бъда по-луда.
Нямаше да се вторачвам в хигиената. Бих се възползвала от повече шансове. Бих предприела повече пътувания. Бих изкачила повече планини. И бих преплувала повече реки. И бих видяла повече залези.
Бих яла повече сладолед и по-малко боб.
Бих се безпокоила по-малко и бих фантазирала повече.
Аз съм една от онези, които живеят разумно и практично, час след час, ден след ден. О, аз имах своите мигове! Но ако трябва да ги изживея отново, те наистина ще са много повече. Всъщност, бих искала да имам само тях. Само миговете, един след друг, ден след ден. Аз бях от онези, които не ходят никъде без термометър, бутилка гореща вода, гаргара, дъждобран и чадър.
Ако трябва да изживея живота си отново, бих отишла на места, на които никога не съм била; бих правила неща, които никога не съм правила; бих пътувала още по-надалеч.
Ако можех да изживея живота си отново, бих започнала да ходя мечешката още рано напролет и бих продължила така до края.
Бих играла повече хокей.
Не бих се съобразявала чак толкова с общоприетите норми, овен ако не е крайно наложително.
Бих яздила кончета в много въртележки.
Бих набрала много маргаритки.

Надин Стеър, 87-годишна

Ангелът в теб...


Представи си, че в теб живее Ангел и че ти от време навреме му позволяваш да погледне през твоите очи. Колко различен би изглеждал светът! Когато Ангелът гледа през твоите очи, и в най-сивия ден ще съзреш дъга. Няма да пропуснеш нито една благоприятна възможност.
Представи си, че в теб живее Ангел и ти му позволиш да мисли вместо теб. Тогава ще изчезне безпокойството, няма да се страхуваш от нищо, защото си позволил на ангелските мисли да станат твои мисли.
Представи си, че усетиш неговата ръка в своята. Тогава всичко, до което се докоснеш, ще бъде благословено и ще оздравее в миг.
Представи си, че позволиш на този Ангел да насочва стъпките ти. Той ще те отведе далеч от отъпканите пътеки и ще ти покаже места, които не си подозирал, че съществуват. Ако позволиш на Ангела да те води, ти ще се изправиш пред неща, от които винаги си се страхувал, но Той ще ти ги поднесе като дар, който си чакал от години.
Представи си, че неговото Ангелско сърце открие светлината в теб! Тогава всеки удар на сърцето ти ще е благословия, а пулсът ти - безконечна песен на небесен барабан.
Представи си, че този Ангел наистина живее в теб. Колко чудесно е да слушаш как гласът ти изрича неговите думи и как всеки, когото срещнеш в живота си, получава от теб напътствия и изцеление.
Представи си, само си представи, че вътре в теб живее и диша Ангел!
Ако му позволиш, той ще се свърже с другите ангели, които живеят във всяко човешко същество. И тогава ще видиш, че светът е пълен със сияещи ангели.
Ако му позволиш. Тогава ти вече няма да си самотен, никога повече няма да се чувстваш изгубен сред човешкото множество. И никога повече няма да търсиш отговорите извън себе си. Никога!
Представи си, о, представи си, само си представи, че в теб живее Ангел и че този Ангел е безсмъртен и никога няма да те изостави! Ако си позволиш да повярваш, най-сетне ще усетиш, че Ангелът наистина живее в теб.
Блажени братя и сестри, Ангелът в мен поздравява сияещия Ангел във вас!
Стефани Уилсън

понеделник, 23 януари 2012 г.

Помислете за момент. Вие в кой списък сте?

Известен лектор започнал семинара си в зала с 200 човека и 100-доларова банкнота в ръка.
- Кой иска тази банкнота?
Всички вдигнали ръце.
- Ще я дам на един от вас тази вечер, но преди това … Скъсал банкнотата на няколко парчета.
- Кой я иска сега?
Пак всички ръце се вдигнали.
- И ако направя така…
Той я пуснал на земята и започнал да я тъпче и размазва. Тя вече на нищо не приличала. Вдигнал я. Мръсна, изпокъсана.
- А сега? Кой я иска?
Отново всички. Тогава той започнал:
- Няма значение какво ще направя с банкнотата, вие винаги ще я искате, защото не губи стойността си. Така е и с хората. Много пъти сме смазвани, ритани и не се чувстваме важни. Но без значение какво ни се случва, ние не губим стойността си. Мръсни или чисти, смачкани или цели, дебели или слаби, високи или ниски, нищо няма значение. Нищо от това не променя нашата значимост. Цената на живота ни не е в това как изглеждаме пред другите, а в това какво правим и какво знаем.

Сега помислете добре и потърсете в паметта си:
- 5-те най-богати човека в света
- 5-те последни Мис Свят
- 10 лауреата на Нобелова награда
- 5-те последни носители на Оскар.

Как върви? Трудно, нали? Не се притеснявайте. Никой от нас не си спомня вчерашните най-добри. Аплаузите отлитат, трофеите потъват в прах, победителите се забравят!


Сега си спомнете:
- трима учители, помогнали ви във вашето истинско израстване
- трима приятели, помогнали ви в труден момент
- някой, накарал ви да се чувствате специален
- 5 човека, съпътствали ви през живота

Как върви? Много по-добре, нали?

Хората, които оставят следа в живота ни, не са най-известните, нито най-богатите, нито най-надарените. Те са онези, които се тревожат за нас, грижат се за нас, които са с нас винаги.

Помислете за момент. Вие в кой списък сте?

Майчина сълза...


Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.
Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?
Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.


Ангел Каралийчев

СЛЕПИТЕ НИЕ, ДНЕШНИТЕ НИЕ


Не бива да отричаме неоспоримо верни истини за живота си. Не бива да приемаме черните неща за бели, само, за да си вярваме, че така живеем по-добре. Още повече не бива да се опитваме да ги пребоядисаме в по-лицеприятен цвят за нас. Не бива да се стремим, към неща, които са недостижими, а да отминаваме с лека ръка същественото по пътя си нагоре. Или надолу? Не съм много убедена накъде всъщност отиваме, ако изобщо се движим...

Ние, всички хора на този свят, толкова еднакви и толкова различни един от друг, сме станали неспособни да видим истинското, да разпознаем стойностното и да се борим за наистина същественото в кратките си животи. Сега обаче се питам - защо е станало така? Защо вече няма значение какъв човек си, а само какво си постигнал? И под "постигнал" не се разбира щастлив, спокоен и добър човек, а единствено се разбира богат. Парите са станали единственото стойностно нещо в този свят. И всички - дори и ти, се стремят към тях и нищо няма значение вече. Нито хората, нито природата, нито чувствата. Нищо. В това сме се превърнали самите ние.

С този начин на мислене сме успели да обвържем всеки един аспект от съществуването си с пари и материални притежания. Това ни прави слепи. Слепи сме за чувствата на другите, за техните права и нужди. Слепи сме за морала, който би било добре да спазваме. Слепи сме за любовта и приятелството. Слепи сме за лъжите. Толкова сме свикнали да бъдем слепи, че едва ли има някаква надежда някога пак да прогледнем.

Смятаме хора, които сме срещнали преди 5 минути за наши приятели, наричаме ги наши близки, а истинските ни близки трябва да се примиряват с пренебрежителното ни отношение. Нараняваме най-близките си като си изкарваме върху тях насъбралото се напрежение от трудните ни дни. Не сме там, където трябва, а още по-малко - когато трябва. В такъв случай - къде сме? Бих казала - никъде... или поне натам сме се запътили, бавно, но сигурно...
Но един ден това би трябвало да се промени. Нали така е в живота - спадове, след тях - възходи? Тогава, в този преломен момент, ние ще спрем да бъдем слепи. Но дори и да прогледнем, дори да отворим душите си, дори да пуснем и един малък лъч светлина в нас, какво ще видим? Ще бъдем ли доволни от това? Ще бъдем ли спокойни или ще чувстваме срам?

Ще се събудим един ден, ще отворим очи, но те пак ще бъдат слепи. Докато не стане чудо. Чудото, което ни трябва. Ще излезем навън и ще тръгнем по прашните улици. Ще срещаме хора, които още ще бъдат слепи. Ще срещаме хора, забравили уроците, на които всички са ни учили - да бъдем добри, да бъдем съвестни, да бъдем честни. Всеки, който видим, ще бъде или момиче, лишено от всякакъв морал; момиче, загърбило достойнството си и раздало душата и тялото си на другите; или момче, приело пороците на днешния ден, приело момичето без морал, приело всичко лошо в живота си, приело всичко грешно. Ще срещнем жени, загърбили грижите към децата си в стремеж към професионално издигане, загърбили мъжете си в стремеж към сексуално удовлетворение, загърбили домовете си в стремеж към търсене на новото. Ще срещаме и мъже, треперейки над идеята, че парите са всичко и правейки каквото е възможно, за да имат повече пари. Мъже, посветени в изкуството да мислят единствено за изгодата от нещо, мъже, желаещи да бъдат сами.

И всички тези хора ще водят животите си по един и същи начин - мислейки сякаш са сами в света, сякаш само те единствени съществуват и са в центъра на обезценения ни живот. Ние ще ги виждаме и ще ни е срам от тази гледка, но няма да имаме право да ги съдим, защото самите ние сме такива. Такива сме били и вчера, такива сме в днешния ден и такива ще бъдем дълго време занапред.

Осъзнали тази печална истина, която досега ревностно отхвърляме и отказваме да приемем, накъде ще продължим. Какво следва да направим?

Вероятно срамът от видяното ще бъде голям. Вероятно някои от нас няма да са достатъчно силни да приемат всичко това и ще паднат в борбата към истината. Понеже това трябва да направим - да се борим светлината, истината и доброто да се съживят. Трябва да се опитаме да възродим притихналите останки на честност и доброта в нас, защото аз вярвам, че те не за загубени безвъзвратно. Може би не всичко е загубено, просто трябва да сме единни и да вярваме, че можем да се променим. Че можем да променим света и да го направим по-добър. Нека се опитаме отново да запалим лъча на надеждата в нас, да отворим вратите си за голямото семейство на любовта, добротата, честността, лоялността и състраданието. Само трябва да се опитаме всички ние да сме такива, със себе си и с останалите. Да се стараем не да отминаваме просещия бездомник с презрителен поглед, а да му дадем малко пари, и много утеха и надежда. Не да гледаме с недоверие към непознатия, а да приемем, че има поне малка вероятност той да не иска да ни излъже или нарани. Нека накараме близките ни да ни простят за сълзите, униженията и острите думи. Нека склоним глава и признаем грешките си. Нека поискаме прошка. Нека се научим да бъдем хора и да се държим като такива с останалите, а защо не и със самите себе си.
Може би това, за което се надявам, е прекалено трудно за нашето поколение. Може би всички ние няма да се справим с това, дори и да осъзнаем колко сме слепи. Но поне ще знаем как сме стигнали до тук и вярвам, че всеки, който си даде сметка колко верни са думите ми, поне децата си ще научи да бъдат хора. Защото може би за някои от нас е вече късно да се променят. Може би ще е по-лесно да завършат земния си път по начина, по който досега са живели. А може би точно те ще ни поведат по пътя към истината, по пътя към светлината.
Аз реших за себе си. Реших да се опитам да бъда по-добър човек, по-добър приятел, по-добра дъщеря. Реших да следвам законите на човечността и да отварям очите си широко. Толкова широко, че да мога да виждам. Толкова широко, че да не съм сляпа за хората около мен, за самата себе си. Ще се опитам да оценявам всичко и всички по достойнства, а не по придобивки. Ще съм състрадателна. Ще съм честна. Ще съм добра и единствено няма да бъда сляпа.
Дори да не успея, поне ще съм опитала. Такъв искам да е моя живот от сега нататък. И нека в него има само светлина. Само истина.
Дано за всички нас е така. Трябва само да поискаме. Трябва само да осъзнаем. Трябва да прогледнем.
... И сега, слепи ли сте още?... Поне малко се надявам да виждаме вече...


Автор - неизвестен

ИСТИНСКИЯТ ПРИЯТЕЛ


"Кой е този, който не тръгва докато и ти не тръгнеш?
Кой е този, който страда докато те гледа да плачеш?
Кой е този, който ще ти помогне без да те пита?
Този, който те обича!
Това е ИСТИНСКИЯТ приятел!"

Чаша кафе...

Група дипломирани отдавна, сега утвърдени в своите професии студенти се събрали, за да посетят бившия си професор от университета.
Разговорът скоро се превърнал в низ от оплаквания за стреса на работа и в живота.
След като предложил на гостите си кафе, професорът влязъл в кухнята и се върнал с голяма кана кафе и множество различни чаши. Те били порцеланови, пластмасови, стъклени, кристални, някои изглеждали обикновени, други скъпи, трети изтънчени. Казал им да си налеят кафе. Щом всички студенти държали по чаша с кафе, професорът казал: "Ако забелязахте, всички красиви и скъпо изглеждащи чаши бяха взети веднага, а обикновените и евтините останаха непокътнати. Докато продължавате да искате само най-доброто за себе си, това ще бъде източник на стрес и проблеми. Бъдете сигурни, че самата чаша не променя качеството на кафето. В повечето случаи тя просто го прави по-скъпо, а и понякога скрива какво всъщност пием. Това, което всички искахте беше кафе, не чаша, но всеки от вас съзнателно пожела най-хубавата чаша. А после започнахте да оглеждате чашите на останалите..."
Сега помислете върху това, казал професорът: "Животът е кафето, а работата, парите, социалното ви положение са чашите. Те са просто инструменти, които удържат и съдържат живота и видът чаша, която имаме, не определя, нито променя качеството на живота ни. Понякога, концентрирайки се върху чашата, забравяме да се насладим на кафето, което ни е дал Бог... Насладете се на кафето си!"
Най-щастливите хора не притежават най-доброто от всичко. Те просто създават най-доброто от това, което ни заобикаля. Четири са нещата, на които следва да обръщаме внимание в живота:
1. Живей просто.
2. Обичай щедро.
3. Желай от сърце.
4. Говори мило и приятелски.
Запали свещ и се наслади на кафето си този следобед..!




Автор - неизвестен

Дръж ръката ми...


Малко момиченце и баща му да минават по един мост. Бащата уплашен казва на малката си дъщеря:

"Миличка, моля те дръж здраво ръката ми, за да не паднеш в реката."

Момиченцето казва:
"Не, татко ти дръж ръката ми."
"Каква е разликата?" -пита озадачен баща.

"Има голяма разлика", отговоря малкото момиченце.
"Ако аз държа ръката ти и нещо се случва с мен, шансовете че мога да я изпусна са по - големи, но ако ти държиш ръката ми, аз ще се чувствам сигурна, и няма значение, какво ще се случи, ти никога не би изпуснал ръката ми."

Във всяка връзка, същността на доверието е най-важната част. Така че дръжте ръката на човека, когото обичате и по този начин ще му вдъхнете сигурност и любов...


Автор - неизвестен

Hold my hand...


Little girl and her father were crossing a bridge.. The father was kind of scared so he asked his little daughter, ‘Sweetheart, please hold my hand so that you don’t fall into the river.’
The little girl said, ‘No, Dad. You hold my hand.’
‘What’s the difference?’ Asked the puzzled father.
‘There’s a big difference,’ replied the little girl.
‘If I hold your hand and something happens to me, chances are that I may let your hand go. But if you hold my hand, I know for sure that no matter what happens, you will never let my hand go.’

Двама малки герои с големи сърца!!!

Двама малки герои с големи сърца!♥

Тези две дечица виждат давещо се кученце, което не може да излезе от водата. Без да се замислят те се втурват да го спасяват. Рисковано е и за тях, но те пренебрегват опасността! Тяхната изобретателност и смелост им помага да спасят живот. 


Тези малки смелчаци могат да ни научат на много неща!

Никога не е късно...

Никога не е късно да сбъркаш.
Никога не е късно да се поправиш и да поискаш прошка.
Никога не е късно да ти простят.
Никога не е късно да се промениш и да станеш по-добър.
Никога не е късно да се научиш да се бориш, защото живота е това - една борба!
Никога не е късно да разбереш, че живота има и красива страна.
Никога не е късно да откриеш любовта и да срещнеш истински приятел.
Никога не е късно да откриеш, че докато си жив,всяка секунда е нов шанс да промениш живота си!


Автор - неизвестен

Урокът на пеперудата

Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило.
През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.
И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.
Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.
Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.

Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.




Автор - неизвестен

неделя, 22 януари 2012 г.

Не разбивай помощта

Малка глинена стомна стояла на масата празна, а в ъгъла на стаята лежал тежко болен и стенел за вода. но нямало кой да му подаде вода, близките му били отишли някъде и забравили за него. Жалбите на болния били толкова сърцераздирателни, че стомната не издържала, изпълнила се със състрадание и с невероятни усилия на волята успяла да подскочи и да падне близо до ръката на болния. Зарадвал се той, вдигнал я и впил жадни устни, но...стомната била празна, в нея нямало и капчица вода, а той бил употребил всичките си останали сили за нея. Ядосал се болният и я запратил в стената. Стомната се разбила на хиляди късчета.

Не приличай на болния, не разбивай на хиляди непотребни късчета тези, които се опитват да ти помогнат. Дори опитите им да са напразни и да не могат да го направят, оцени по достойнство усилията им.

Истинското приятелство

"Един истински приятел не го интересува имаш ли пари, дали си в настроение, колко тежиш, че домът ти е разхвърлян, каква кола караш, твоето минало или дали семейството ти е пълно с полудели хора. Разговорите с него продължават от там където са спрели макар да минават месеци помежду им. Обича те какъвто си."

За любовта няма възраст

Тя беше в последен стадий на рак. Коварното заболяване бе обхванало цялото и тяло, но не и духът й. Докторите знаеха че и остава малко и бяха трогнати от възрастния й съпруг, който не напускаше болничната стая. За това му разрешиха да е край нея в последните и дни.
И от двамата струеше такава жизнерадост и любов, че човек оставаше с впечатлението, че са млада двойка в разцвета на живота си. Говореха си на всякакви теми и непрекъснато се смееха. Докторите учудено свиваха рамене, а понякога заразени от тяхното настроение печално се усмихваха.
През този ден те си говореха, както винаги и се смяха много.
Когато тя усети, че краят наближава, стисна ръката му, усмихна се и каза: "Скоро ще бъдем пак заедно, усещам го със сърцето си."
Възрастният човек и се усмихна в отговор и промълви: "Знам мила, и аз го усещам."
На сутринта докторите завариха покъртителна сцена. Жената бе умряла със спокойна усмивка застинала на лицето й. А във нейният скут сякаш спеше дълбок сън, бе отпуснал побелялата си глава нейният любящ съпруг, също умрял. ♥.




Автор - неизвестен

Истинското приятелство

Всеки ден те отиваха в подлеза да изкарват прехраната си. Мъжът и кучето бяха неразделни. И двамата нямаха дом, и двамата бяха гонени и понякога нагрубявани. Но въпреки бедността и несгодите, които ги следваха те имаха нещо повече от другите хора. Бяха приятели... Разбираха се с поглед и заедно посрещаха неуспехите и бедите. Кучето знаеше,
че трябва да седят и да чакат милостиня от хората. То търпеливо се настаняваше в скута на мъжа. Те бяха щастливи заедно. Вечер като си тръгваха, мъжът купуваше храна първо за другаря си и след това за себе си. Има хора, които не знаят какво е бедност, глад и лишения, но не знаят и какво е истинското приятелство и колко радост може да донесе, то на човека! 





Автор - неизвестен

Верният приятел


Една изключителна история за 11 годишния Марти и немската овчарка Бред. Те бяха най-добри приятели. Всеки ден Бред идваше да посрещне момчето от училище. Той бе невероятно умен и знаеше как да пресича шумните улици сам. През този ден бабата на Марти не го пусна. Кучето, лаеше, драскаше по вратата и скимтеше. Малкият Марти излезе от училище и веднага потърси с очи своя приятел. Накрая, реши да не чака повече и тръгна към къщи. Вървеше унесен в мисли, защо Бред не го посрещна този път и не забеляза двамата съмнителни младежи, които го следваха неотлъчно. Като минаваше през безистена, момчето усети, че някой го дръпна силно. Помъкнаха го към пустеещия двор, а той нямаше време, дори да извика. Искаха парите и телефона му. Започнаха да го удрят, без да се съобразяват, че е дете. Силен удар го повали на земята. В този миг се чу яростен лай.
Бред, който все пак бе успял да се измъкне скочи върху нападателите и захапа единия. Изплашени от яростта на кучето те се разбягаха. Малкият Марти бе настанен в болница и се възстановяваше добре, а майка му и баща му изпълниха единственото му желание; Да оставят верният му приятел с него в болницата.

Двете птички


Любовта е толкова велика, че важи, както за хората така и за животните!

Тези снимки на две птици показват силата на любовта!
Едното птиченце отчаяно се опитва да спаси своята половинка.

1. ♥ Тук другарчето му е ранено и е в лошо състояние :(

2 ♥ Тук той и носи храна и я и я обгражда с любов и състрадание.

3 ♥ Отново и носи храна, но е шокиран от нейната смърт, и се опитва да я премести ..

4 ♥ Той разбира, че любимата му е мъртва и няма да бъде с него отново,
и плаче обезумял от любов

5 ♥ Стои до нея и писука натъжен от нейната смърт ..

6 ♥ Най-накрая осъзнава, че тя няма да се върне при него и си е отишла завинаги, стойката на тялото му, изразява цялата тъга, която може да побере малкото му сърчице ..