събота, 4 февруари 2012 г.

Къщата, в която ще живееш...

Уважаван строител решил да се пенсионира и да се посвети на семейството си през оставащото му време на земята. Той известил шефа си, че се оттегля. Началникът му обаче настоял да завърши един последен строеж преди да напусне работа. Строителят се съгласил много неохотно и започнал работа по новата къща. Но отдалеч си личало че върши работата си с неохота, не изпипвал детайлите, вършел всичко с нежелание. И това се отразявало и върху строежа, който станал неугледен. Накрая, когато къщата била завършена, началникът на строителя дошъл, отворил входната врата, погледнал подчинения си и му казал: "Ето тази къща е за теб. Тя е моят подарък към най-добрия ми работник!"
Строителят останал шокиран от неочаквания развой на събитията. Също така бил много ядосан, защото ако знаел че строи собствената си къща, щял да я построи по много по различен начин и щял да вложи много повече усилия. Така е и с нас. Всички градим собствения си живот, всеки ден, всеки час, често влагайки по-малко от това, на което сме способни всъщност.
"Животът е „направи-си-сам проект", беше казал някой. Твоите навици и изборите, които правиш днес, градят къщата, в която ще живееш утре.

Молитвата на Франциск от Асизи



Господи, направи ме инструмент на своя мир,
където има омраза, нека сея любов;
където има рана – милост;
където има съмнение – вяра,
където има отчаяние – надежда,
където има тъма – светлина,
където има тъга – радост.
О, Боже Всемогъщи, дари ме
Да не търся утеха, а да утешавам,
да не търся разбиране, а да разбирам,
да не търся обич, а да обичам,
защото когато даваме, получаваме,
и в прошката ни прощават,
и в смъртта се раждаме
за вечен живот.

св. Франциск от Асизи

Морските звезди

Някъде далеч от тук,на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце.До неотдавна бе бушувала страшна буря.Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните сякаш вече уморени нежно галеха брега.Възрастния човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше още по-чист.
Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата.Възрастния човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето.Когато приближи той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана.Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.
Момчето сякаш не го забелязваше.Старецът си помисли нещо и попита:
-Какво правиш?Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!
Момчето го погледна взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:
-Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда.

автор - неизвестен

вторник, 31 януари 2012 г.

Момичето с розата...

Една вечер млад войник на име Джон Бланчард, на основна квалификация по време на Втората Световна Война, се скиташе из военна библиотека във Флорида. Когато си избра една книга от рафтовете, той забеляза, че е впечатлен не толкова от съдържанието на книгата, колкото от бележките, водени с молив в полетата. Женският почерк подсказваше проницателност и разбиране, както и намек за нежност. Той прелисти книгата в началото и откри името на предишния и притежател - Мис Холис Мейнел.
Отне му време, но скоро намери и адреса и в Ню Йорк. Написа и писмо. А на следващия ден беше изпратен през океана. В продължение на два месеца те си кореспондираха, разкривайки сърцата си един пред друг. И двамата подразбираха, че се влюбват един в друг. Бланчард помоли за снимка, но тя му отказа под предлог, че ако наистина я обича е без значение как изглежда.
И дойде денят, когато той се завърна от бойните полета на Европа. Бяха се уговорили да се срещнат в 7 вечерта на Централна гара - Ню Йорк. “Ще ме разпознаеш по червената роза, която ще нося на ревера си” - пишеше тя.
Точно минута преди 7, войникът изпъна униформата си, изучавайки тълпата пътници, прекосяващи огромната зала. Неговото сърце затуптя от вълнение за толкова дълго чаканата среща.
А ето и неговия разказ за това, какво точно се случи:
“Млада, висока и елегантна жена идваше към мен. Нейната светла коса падаше на къдри зад изящните и уши; очите - сини като цветя. Върху устните и брадичката и личеше нежна увереност, а в бледо - зеления си костюм тя изглеждаше като пролет в човешки образ. Аз я гледах втренчено, забравяйки да забележа, че не носеше роза. Когато се размърдах, малка, провокираща усмивка изви устните и: “В моята посока ли си, моряче ?” - прошепна тя. Почти без да се контролирам, аз пристъпих към нея и в този момент съзрях Холис Мейнел.
Тя стоеше приблизително точно зад момичето. Жена, над 40-те, с посивяла, подпъхната под износена шапка кока. Тя беше повече от закръглена, с пълнички крачета, в ниски, почти без ток обувки. Момичето в светлозелен костюм бързо се отдалечаваше. Чувствах се раздвоен - толкова силно беше желанието ми да я последвам, а в същото време, толкова дълбок бе копнежът би към жената, чиито дух наистина ме поддържаше и съпътстваше.
И ето я. Нейното бледо, пълно лице беше нежно и чувствено, а в сивите и очи блестеше топъл и мил пламък. Не се поколебах. Сграбчих малкото, износено, облечено в синя кожа копие на книгата, по което тя трябваше да ме познае. Това не беше точно любов, н нещо много ценно, може би нещо по-скъпо от любов; приятелство, за което винаги трябва да съм признателен. Повдигнах рамене и поздравих, показвайки книгата на жената; и даже когато говорех се чувствах задушен от горчивината на разочарованието ми. “Аз съм лейтенант Джон Бланчард, а Вие трябва да сте Мис Мейнел. Радвам се, че се срещнахме. Мога ли да Ви поканя на вечеря?”
Лицето на жената се разшири във вежлива усмивка. “Не зная защо е всичко това”, отговори тя, но младата дама, която току що отмина, ме помоли да нося тази роза върху палтото си. Каза, в случай, че ме поканите на вечеря, да Ви предам, че ще Ви чака в големия ресторант от другата страна на улицата. Каза също, че това е един вид изпит.“
Не зная със сигурност, но имам чувството, че заедно, Джон и Холис, заживяха щастливо след това. Двама души с характер могат да го направят не само през 1940 г. , но и днес.




Автор - неизвестен

понеделник, 30 януари 2012 г.

Дървото на проблемите


Наех водопроводчик да ми помогне за възстановяването на стара ферма. Когато той тъкмо беше свършил трудния първи ден от работата, спукана гума му загуби още един час. Електрическата му бормашина не работеше и неговият стар еднотонен камион също отказа да работи. Докато го карах към тях, той седеше в гробно мълчание. После ме покани да се запозная със семейството му.
Тръгнахме към предната врата и мъжът се спря за малко до едно дръвче, като докосна върха на клоните с двете си ръце. Докато отваряше вратата, го видях да се променя пред очите ми. На неговото бледо лице грейна усмивка и той прегърна двете си деца и целуна жена си.
Малко по-късно ме изпращаше до колата. Ние преминахме покрай дървото и моето любопитство надделя. Попитах го за това, което видях да прави преди малко.
“О, това е моето дърво на проблемите – отговори той. – Знам, че не мога да спра да имам проблеми в работата, но едно нещо е сигурно – тези проблеми не принадлежат на моя дом, нито на жена ми и децата ми. Затова всяка вечер, когато се прибирам вкъщи, аз просто ги окачвам на това дърво и моля Бог да се погрижи за тях. После на сутринта отивам да си ги взема отново. Но знаеш ли, странното нещо е – и той се усмихна, – че когато дойда сутрин, проблемите не са толкова големи, колкото бяха, когато ги оставях предишния ден.”




Автор - неизвестен

Историята на молива...

Едно момче гледало баба си как пише писмо. По едно време я попитало:
- Какво пишеш? История за нас ли? За мен ли пишеш?
Бабата спряла да пише и му отговорила:
- Да, всъщност пиша за теб, но по-важен от думите е моливът, който използвам. Надявам се един ден да станеш като този молив, когато пораснеш.
Заинтригувано, мочето погледнало молива. Той не изглеждал нещо особено.
- Но той е съвсем обикновен! – разочаровано възкликнало то.

- Зависи как гледаш на нещата – отвърнала бабата. – Той има пет важни качества, които, ако успееш да отгледаш в себе си, ще се превърнеш в човек, който е в мир със света.
Първо, ти си способен на велики неща, но не бива никога да забравяш, че има една ръка, която направлява твоите стъпки. Ние я наричаме Бог и той винаги ни води според волята си.

Второ, от време на време трябва да спра да пиша и да подостря молива. Това може и да го заболи, но след това става много по-остър. Така и ти трябва да се научиш да понасяш определена болка и тъга, защото те ще те направят по-добър човек.

Трето, моливът винаги ни позволява да използваме гума, за да изтрием грешките си. Това означава, че да поправиш нещо, което си сбъркал, не е непременно лошо. То ни помага да продължим по пътя към справедливостта.

Четвърто, това, което има най-голямо значение, не е дървената обвивка на молива, а графита, който лежи в сърцевината му. Затова винаги търси в себе си и в хората онова, което се намира вътре в тях.

И петото качество на молива е, че той винаги оставя следа. По същия начин, трябва да запомниш, че всичко, което правиш в живота си, оставя следа и никога не бива да го забравяш при всяка стъпка, която правиш.

Историята на молива - Паулу Коелю

Отново да се изправите...

"Може и да не си спомняте, но първите ви стъпки са били неумели. Падали сте многократно, навярно сте си удряли главата. Може да сте си надраскали коляното, но сте се изправяли. Научили сте се да ходите. Научили сте се да тичате. Успели сте да стигнете дотук. Браво на вас. По същия начин, по който сте се научили да ходите, вие се учите да вършите всичко. Правите няколко опита, пристъпвате крачка две, залитате, падате. И отново се изправяте. Това е истинската тайна - отново да се изправите. Докато можете да го правите, никога няма да сте победени от живота." - Джо Витале

ПРИЯТЕЛ...

Не мога да ти дам разрешение на всички житейски проблеми, съмнения или страхове. Но мога да те изслушвам и заедно да търсим отговори.

Не мога да променя миналото ти с цялата болка, съкрушаваща сърцето, нито бъдещето с все още непреживените тъги.
Но мога да бъда тук сега, когато имаш нужда да се погрижа за теб.

Не мога да те предпазя от препъване. Мога само да ти подам ръката си, която можеш да сграбчиш, за да не паднеш.

Твоите радости, триумфи, успехи не са мой, но все пак мога да ги споделя в радостта ти.

Решенията в живота не мога взема вместо теб, нито да ги осъдя. Мога само да те подкрепя, окуража и да ти помогна, когато поискаш това.

Не мога да те предпазя от това да изоставиш едно приятелство, твоите ценности, мен. Мога само да се моля за теб, да говоря с теб и да чакам.

Не мога да ти определя граници, но мога да ти осигуря пространство да се променяш, да растеш, да бъдеш себе си.

Не мога да опазя сърцето ти от нараняване и съкрушаване, но мога да плача с теб и да ти помогна да събереш парченцата и да ги поставиш на местата им.

Не мога да ти кажа кой да бъдеш. Мога само да те обичам и да бъда твой приятел.






Автор - неизвестен

Една съвременна притча

Една съвременна притча за един блуден син -
Той напусна бащиния дом неотдавна. Не можеше повече да понася уюта и тишината, искаше да преживее по-силни усещания. Омръзнаха му поученията на майка му и съветите на баща му. Музиката, песните, които се пееха в този дом, звучаха толкова досадно - бяха неподходящи за неговата младежка душа. А тази Библия – какво толкова намират в нея?! Е, може и да е имало някакъв Христос, който е бил добър човек, но какво от това? Той е живял преди 2000 години! Сега времето е коренно различно и изобщо не се вмества в рамките на съвременния живот.

Младежът беше сигурен, че не може да живее повече в родния дом. Е, ще потъгуват малко, майка му може би повече, но нали имат и друг син? Брат му е толкова послушен и прилежен в работата си!

И така, младият човек помоли баща си да му даде дела, който му се пада от имота, с обещанието, че никога няма да се върне в него. С треперещи ръце баща му стисна ръката му, давайки искания дял с думите: ”Ще те чакам”, а майка му, съкрушена, постоя на рамото му обляна в сълзи и тихо прошепна: ”Пази се, няма да спра да те мисля и да се моля за теб.” Стана му малко тъжно, но нямаше намерение да се размеква. Нали вече сам поемаше контрола на живота си. Като си отиваше от дома, даже не се обърна да помаха с ръка на майка си, която стоеше там докато той не се скри от погледа и.

Най-после - сам, независим, свободен! Той си купи билет в посока столицата. Големият град го посрещна със своето разнообразие и многолюдие.Чувстваше се малко уморен от дългото пътуване. Мислеше да изпие едно силно кафе с цигара. От кога мечтаеше за това. А може да опита една чашка уиски или водка? Защо не – имаше достатъчно пари. Влезе в един бар и с най-голямо удоволствие изпи до капка предложенoто питие.

Не след дълго се почувства малко зле. Влезе в първия срещнат хотел и нае стая. След като си почина, се чувстваше прекрасно. Взе душ и излезе. Беше привечер. Разхождаше се по близките улици, искаше да опознае града – мечтата на живота му. Видя група младежи да влизат в едно кафе... защо да не ги последва? Влезе след тях. Вътре имаше всичко, за което бе копнял – компютри, Интернет, музика до дупка, цигарен дим, хубави момичета, маркови питиета... Седна и докато се усети, някой му пробута някакво пакетче. Наркотик! Какво пък? Само този път, защо да не опита?

И така, вечер след вечер – компании, момичета – живот, свобода...
Една вечер, обаче, се случи нещо съвсем непредвидено. Някакви типове яко го пребиха и го изхвърлиха като парцал на улицата. Няма нищо – така се става мъж! Докато има пари в джоба си, ще опита от всичко, а после ще види каква работа ще започне. Бръкна в джоба си... нещо го стресна – портфейлът го нямаше! Заля го студена пот. Незнайно защо, си спомни обляното в сълзи лице на майка си и сякаш отново чу нейните тихи думи: ”ще се моля за теб”. Махна с ръка, не искайки да се разнежва и се запъти към хотела... На другия ден беше на улицата... без пари. без ядене... Налегнаха го тъжни спомени...”В дома на Отца ми има много обиталища...” Защо ли този библейски стих изплува така натрапчиво в съзнанието му?

В покрайнините на града намери работа в една ферма.Но парите, които му даваха, бяха толкова малко, че не стигаха за квартира. Живееше при животните – в един ъгъл. Заспиваше много късно всяка вечер и библейският стих не излизаше от главата му: ”В дома на баща ми има много обиталища”... „Ще те чакам... Ще те мисля...” - звучаха думите на майка му и баща му.

Един ден, когато унижението беше вече непоносимо, реши да се върне вкъщи. Ако го приемат – приемат, ако не - ще се моли да бъде работник при баща си. Тръгна на автостоп - одърпан, окъсан, мръсен, жалък. На стотина километра от родното място, стоеше на асфалта и махаше на минаващите коли. Изненада се, когато една лимузина леко го задмина, а после спря. Беше достатъчно скъпа кола, за да спре за дрипльо като него. От нея излезе добре облечен мъж...

О...НЕ!!! ТОВА БЕШЕ БАЩА МУ!!!... Засрамен, той наведе глава, а щастливият му баща го прегръщаше и викаше:

- Най-после, най-после! - и като не обръщаше внимание на окаяния му външен му вид, каза - Влизай в колата!
- Но... мръсен съм!
- Не се притеснявай... тя е твоя!!
-М-о-я??? - сълзи на радост от дъното на изтерзаната му душа заляха бузите му.
- Моят дом е и твой, мили сине. Слава на Бога, че сме отново заедно!

Сега младият мъж разбра какво означават думите от Йоан 14:2-4, които не бяха го оставяли на мира:

"В дома на Отца ми има много обиталища..."





Автор - Йорданка Димитрова

Мечтите...

"Един ден човек разбира, че ако една мечта го е накарала да се откаже от всичко, цената не си е заслужавала - това не е било мечта, а мания. Мечтите те водят към щастието с това, което имаш, а маниите първо ти отнемат всичко, а после се присмиват на глупостта ти. Жалко е, че когато го разберем е твърде късно."

Дългото приятелство...

"Дългото приятелство носи същите знаци, като една чаша почерняла от времето. Има пукнатини и сенки както върху предметите за бита, така и сред приятелствата. Да се изгради едно приятелство трябват две чувства необичайни, но много важни търпение и лоялност! Търпението го определяме в своята роля като тухла, а лоялността като корен. С тухлите се изгражда, но благодарение на корените!!!"

МАЛКИТЕ НЕЩА...

Всеки ден около нас се случват хубави неща – открийте ги, грабнете ги и се насладете на мига!

Хапнете шоколад.
Подарете си цветя.
Идете на разходка в парка.
Сложете си грейка на краката.
Поплачете насаме.
Изберете си нов парфюм. (мъжете също)
Пейте под душа.
Купете си обувки.
Прочетете нова книга...

Има ли нещо, което да е неморално или от което да не напълняваме много и да ни накара да почувстваме, че светът е прекрасен?

Има – малките неща!
Прясноизпеченият хляб.
Топлите хавлии.
Смехът на дете .
Свежите утрини.
Вечерите с любимия навън.
Обирането на пяната на капучиното

Това са всекидневните удоволствия, които ни припомнят колко забавен и пълен с наслада може да бъде животът!

ВЗАИМНАТА ПОМОЩ


САДУ СУНДАР СИНГ РАЗКАЗВА ЗА ЕДНО СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ПО ВРЕМЕ НА ПОРЕДНОТО ПРЕМИНАВАНЕ ПРЕЗ ХИМАЛАИТЕ, НА ПЪТ ЗА ТИБЕТ:


"ДАЛЕЧ ПРЕД СЕБЕ СИ ВИДЯЛ ДРУГ ПЪТНИК, КОЙТО СЕ ДВИЖЕЛ ПО СЪЩАТА ПЪТЕКА. В ТОЗИ МОМЕНТ ЧОВЕКЪТ СЕ СпРЯЛ ПО НЯКАКВА ПРИЧИНА, НО ОТНОВО ПРОДЪЛЖИЛ ПЪТЯ СИ. КОГАТО ДОСТИГНАЛ ДО ТОВА МЯСТО, САДУ ВИДЯЛ КРАЙ ПЪТЕКАТА ПОЛУИЗМРЪЗНАЛ ЧОВЕК, КОЙТО СТОЯЛ СВИТ В СНЕГА С ГАСНЕЩ ПОГЛЕД. ЯВНО, ПЪТНИКЪТ, КОЙТО МАЛКО ПРЕДИ ТОВА ПРЕМИНАЛ КРАЙ НЕГО, НЕ МУ ОБЪРНАЛ ВНИМАНИЕ. КОЛКОТО ДА БИЛ ИЗТОЩЕН, БОЖИЯТ ЧОВЕК ПОВДИГНАЛ НЕЩАСТНИКА, НАРАМИЛ ГО И ГО ПОНЕСЪЛ НА ГРЪБ ПРЕЗ ЛЕДНИКОВАТА ДОЛИНА. ЕДИН ЧАС ПО-КЪСНО НАМЕРИЛ ДРУГИЯ ПЪТНИК ДА ЛЕЖИ ВКОЧАНЯСАЛ, УМРЯЛ ОТ ПРЕМРЪЗВАНЕ. ТОГАВА САДУ СУНДАР СИНГ ОСЪЗНАЛ, ЧЕ СПАСЯВАЙКИ ЧУЖДИЯ ЖИВОТ, ТОЙ СПАСИЛ СЕБЕ СИ."


ТОВА Е ЕДНА МНОГО ДОБРА ИЛЮСТРАЦИЯ ЗА НАШЕТО ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ ЖИВОТА КАТО ВЯРВАЩИ. НЕ МОЖЕМ ДА ХОДИМ САМИ ПО ПЪТЯ НА ВЯРАТА. ЩЕ Е МНОГО ПО-БЕЗОПАСНО ЗА ДУШИТЕ НИ, АКО СЕ ПОСВЕТИМ ДА ВЪРВИМ РЕДОМ С НЯКОЙ ПО-СЛАБ, НЯКОЙ ОТПАДНАЛ И НЕМОЩЕН, КОЙТО Е В НУЖДА.(ГАЛ. 6:2)

неделя, 29 януари 2012 г.

КАКВО Е ЛЮБОВ???


Намалете темпото само за три минути, за да прочетете това. То си струва. Да докоснете думи, произнесени от деца.
Какво е любов?
Група от професионалисти задали този въпрос на деца от 4 до 8 години: "Какво според теб значи ЛЮБОВ?" Отговорите, които получили, били по-смислени и
по-дълбоки, отколкото някой е можел да очаква.

Вижте и кажете какво мислите:

Когато баба получи артрит, тя не можеше повече да се навежда и да си лакира ноктите на краката. Оттогава дядо прави това вместо нея винаги, дори след като и той получи артрит на ръцете. Това е любов.
Ребека - 8 години.

Когато някой те обича, той произнася името ти  различно. Ти просто знаеш, че името ти е чисто, произнесено от него.
Били - 4 години

Любов е, когато едно момиче си слага парфюм и едно момче си слага афтършейв и те излизат заедно и се миришат.
Карл - 5 години

Любов е, когато ти отиваш да си купиш нещо за ядене и даваш на някого повече от твоя чипс, без да искаш той да ти дава изобщо от своя.
Криси - 6 години

Любов е това, което те кара за се усмихваш, когато си тъжен.
Тери - 4 години

Любов е, когато мама прави кафе на татко и сръбва от чашката му, преди да му я даде, за да е сигурна, че е хубаво и няма да го опари.
Дани - 7 години

Любов е, когато се целуваш с някого през цялото време и когато се уморите да се целувате, ти искаш още да бъдеш с него и да си говорите още. Мама и татко са такива. Те изглеждат неприлично, когато се целуват.
Емили - 8 години


Любов е това, което е в стаята с теб на Коледа, ако ти спреш да отваряш подаръците си и се заслушаш.
Боби - 7 години (О-о-о!)

Ако искаш да се научиш да обичаш по-добре, трябва да започнеш с хората, които мразиш.
Ника - 6 години (Ние имаме нужда от няколко милиона повече Никита на тази планета )

Любов е, когато казваш на едно момче, че харесваш ризата му, с която го виждаш всеки ден.
Ноил - 7 години

Любов е, когато една стара жена и един стар мъж са още приятели, макар че се познават много добре.
Томи -6 години

По време на моя рецитал по пиано, когато излязох на сцената, много се страхувах. Видях колко много хора има в залата! Всички ме гледаха. И видях татко, който ми махна с ръка и ми се усмихна. Той беше единственият, който направи това. Повече не се страхувах. Това е любов.
Синди - 8 години

Мама ме обича повече от всеки друг. Никой друг не ме целува, преди да си легна.
Клер - 6 години

Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото парче от пилето.
Илейн - 5 години

Любов е, когато мама вижда татко - мръсен и потен, и въпреки това му казва, че е по-хубав от Робърт Редфорд.
Крис - 7 години

Любов е, когато кученцето ти те близва по лицето дори и тогава, когато си го оставил цял ден само.
Мери-Ан - 4 години

Зная, че по-голямата ми сестра ме обича, защото ми дава всичките си стари дрехи, а после трябва да излезе и да си купи нови.
Лорен - 4 години

Когато обичаш някого, клепачите ти подскачат нагоре и надолу и очите ти излъчват звездички.
Карен - 7 години ( Каква представа!)

Любов е, когато мама вижда татко, седнал на тоалетната, и не мисли, че това е срамно.
Марк - 6 години

Наистина не трябва да казваш на някого "Обичам те", ако не мислиш така. Но ако го мислиш, то трябва да му го казваш много пъти, защото хората забравят.
Джесика - 8 години

И финалното.
Лео Баскаглия, писател и преподавател, разказва за един конкурс, в който трябвало да журира. Задачата на конкурса била да се определи най-грижовното дете.

Победителят било едно четиригодишно момченце, чийто възрастен съсед наскоро изгубил съпругата си. Когато малкото дете видяло, че мъжът плаче, отишло в
двора на господина, покатерило се в скута му и останало седнало там. Когато се върнало при майка си, тя го попитала какво е казало на съседа, а малчуганът отвърнал:" Нищо, само му помогнах да поплаче".

Любовна история от Китай...


Невероятна любовна история от Китай обиколи и трогна целия свят -
Това е историята на един мъж и една по-възрастна от него жена, които избягали, за да живеят заедно в мир и да се обичат за повече от половин век.

Седемдесет годишният китаец, който направил 6000 стъпала в планината за своята 80 годишна съпруга, почина в пещерата, която беше дом за тази двойка над 50 години.
Преди 50 години Liu Guojiang - 19 годишно момче, се влюбил в 29 годишната овдовяла майка Xu Chaoqin..
Както в историята за Ромео и Жулиета на Шекспир, приятелите и родителите им осъдили връзката им поради възрастовата разлика и поради факта, че Xu вече имала деца. За да избегнат клюките и презрението на хората, те решили да избягат и заживели в една пещера в Jiangjiny.
В началото животът им бил труден, защото нямали нищо - нито електричество, нито храна. Трябвало да ядат треви и корени, които намирали в планината, а Liu направил газена лампа, с която си светели.
Xu често го питала, „Не съжаляваш ли?” Liu винаги отговарял, "Докато сме трудолюбиви, животът ни ще се подобри.”
През втората година от живота им в планината, а и през всичките тези години, Liu започнал и продължил да прави на ръка стъпала, за да може съпругата му да слиза по-лесно от планината.
Половин век по-късно, през 2001, група любители на приключенията се разхождали в гората и с изненада открили възрастната двойка и тези 6000 направени на ръка стъпала.
Liu MingSheng, едно от седемте им деца, казва: „Моите родители се обичаха толкова много, че живееха в уединение над 50 години и никога не са се разделяли нито за ден. Той направи тези стъпала на ръка в течение на годините за удобство на майка ми, макар че тя не слизаше толкова често от планината.”
До миналата седмица двойката беше живяла съвместно над 50 години. Тогава Liu, който бил на 72 години, се върнал от ежедневната си работа във фермата и припаднал. Xu останала до своя съпруг и се молила, докато той издъхнал в ръцете й. Той толкова много я обичал, че никой не могъл да разхлаби прегръдката, с която ръцете му били обгърнали съпругата му след като починал.
„Ти ми обеща, че ще се грижиш за мен, че винаги ще си с мен до последния ми ден, а сега ме остави - как да живея без теб?”
Xu дни наред кротко повтаряла тези думи и докосвала черния ковчег на съпруга си, докато сълзите се стичали по лицето й.
През 2006 тяхната история станала една от десетте най-известни любовни истории в Китай. Местното правителство решило да запази стълбата на любовта и мястото, където са живели като музей, за да може тази любовна история да остане жива завинаги.

ОПТИМИСТЪТ И ПЕСИМИСТЪТ...

Има една история за двама еднояйчни близнаци.
Единият бил преизпълнен с надежда оптимист.
- Всичко е в цветя и рози! - казвал той.
Другият бил мрачен и безнадежден песимист.
В сравнение с него Мърфи, от Законите на Мърфи, би бил оптимист. Разтревожени, родителите на двете момчета ги завели при местния психолог.
Той предложил на родителите план за уравновесяване личностните характеристики на близнаците.

- На следващия рожден ден ги оставете да си отворят подаръците в две различни стаи.  Дайте на песимиста най-хубавите играчки, които можете да си позволите, а на оптимиста дайте кофа с оборски тор.
Родителите го послушали и внимателно наблюдавали резултата. Когато надникнали в стаята на песимиста, го чули да се оплаква на глас:
- Цветът на този компютър не ми харесва... Тоя калкулатор няма начин да не се повреди... Тая игра не ми харесва... Познавам едно момче, което има по-голяма кола от тази...
Родителите прекосили коридора на пръсти и надникнали в другата стая, където видели своя малък оптимист щастливо да хвърля тор във въздуха. Той се смеел:
- Не можете да ме измамите! Където има толкова много тор, трябва да има и пони!
УСМИХВАЙТЕ СЕ, КАКВОТО И ДА СЕ СЛУЧВА И БЪДЕТЕ ОПТИМИСТИ!!!

НЯМА НЕСБЪДНАТИ МЕЧТИ...


Тя е без ръка, той е без крак... Тя се казва Ma Li а той Zhai Xiaowei.
Техният танц "Hand in Hand" разтърсва всеки, който види този клип. Това не е просто танц, а жажда, полет за живот!
Няма невъзможни мечти! Тези две борбени сърца го доказват и всички ние имаме какво да научим за волята да не се предаваш, за волята да продължиш напред каквото и да се случва, колкото и да е трудно и болезнено.
Историята на Ma Li и Zhai Xiaowei е следната :
Ma Li на 19 години е талантлива професионална балерина , но след автомобилна злополука се налага да ампутират едната й ръка. В този тежък момент я изоставя приятелят й, след като разбира, че младото
момиче ще остане инвалид. Това още повече срива психически Ma Li и тя решава,че всичко, което до този
момент е постигнала рухва и че живота й вече няма смисъл. Прави опит за самоубийство, за щастие неуспешен поради бързата и навременна намеса на родителите й, върнали се ненадейно по рано в къщата.
Zhai Xiaowei никога не се е занимавал със спорт, нито с балет. Бил е обикновен работещ млад човек, докато един ден една от работните машини не смазва крака му.Налага се ампутация на целия крак и младия мъж остава инвалид. Но той не се предава духом и започва занимания с различни видове спортове. 
Така един ден се запознава с Li в балетна група. Тя е професионалист, той - начинаещ. Двамата започват да тренират заедно всеки ден, сутрин от 8.00 вечер до 23.00 ч. За този танц "Hand in Hand" всеки един елемент е бил трениран хиляди пъти.
Двамата се явяват на известния международен танцов конкурс на CCTV през 2007 г. в Китай.
Стигат до финал и сред 7 000 претенденти печелят второто място и специалната награда на публиката. 

Рискувай...

Протегнеш ли ръка към другиго – рискуваш да се ангажираш… 
Изложиш ли мечтите и идеите си – рискуваш да ги изгубиш… 
Обичаш ли – рискуваш да не споделят любовтта ти… 
Плачеш ли – рискуваш да излезеш сантиментален… 
Живееш ли – рискуваш да умреш… 
Вярваш ли – рискуваш да се откажеш и разочароваш… 
Но рисковете трябва да се поемат, защото най-голямата опасност в живота е нищо да не рискуваш… 
Живейте, наслаждавайте се, мечтайте, борете се и най-важното рискувайте да се изправите пред собственият си страх!


Автор - неизвестен