вторник, 31 януари 2012 г.

Момичето с розата...

Една вечер млад войник на име Джон Бланчард, на основна квалификация по време на Втората Световна Война, се скиташе из военна библиотека във Флорида. Когато си избра една книга от рафтовете, той забеляза, че е впечатлен не толкова от съдържанието на книгата, колкото от бележките, водени с молив в полетата. Женският почерк подсказваше проницателност и разбиране, както и намек за нежност. Той прелисти книгата в началото и откри името на предишния и притежател - Мис Холис Мейнел.
Отне му време, но скоро намери и адреса и в Ню Йорк. Написа и писмо. А на следващия ден беше изпратен през океана. В продължение на два месеца те си кореспондираха, разкривайки сърцата си един пред друг. И двамата подразбираха, че се влюбват един в друг. Бланчард помоли за снимка, но тя му отказа под предлог, че ако наистина я обича е без значение как изглежда.
И дойде денят, когато той се завърна от бойните полета на Европа. Бяха се уговорили да се срещнат в 7 вечерта на Централна гара - Ню Йорк. “Ще ме разпознаеш по червената роза, която ще нося на ревера си” - пишеше тя.
Точно минута преди 7, войникът изпъна униформата си, изучавайки тълпата пътници, прекосяващи огромната зала. Неговото сърце затуптя от вълнение за толкова дълго чаканата среща.
А ето и неговия разказ за това, какво точно се случи:
“Млада, висока и елегантна жена идваше към мен. Нейната светла коса падаше на къдри зад изящните и уши; очите - сини като цветя. Върху устните и брадичката и личеше нежна увереност, а в бледо - зеления си костюм тя изглеждаше като пролет в човешки образ. Аз я гледах втренчено, забравяйки да забележа, че не носеше роза. Когато се размърдах, малка, провокираща усмивка изви устните и: “В моята посока ли си, моряче ?” - прошепна тя. Почти без да се контролирам, аз пристъпих към нея и в този момент съзрях Холис Мейнел.
Тя стоеше приблизително точно зад момичето. Жена, над 40-те, с посивяла, подпъхната под износена шапка кока. Тя беше повече от закръглена, с пълнички крачета, в ниски, почти без ток обувки. Момичето в светлозелен костюм бързо се отдалечаваше. Чувствах се раздвоен - толкова силно беше желанието ми да я последвам, а в същото време, толкова дълбок бе копнежът би към жената, чиито дух наистина ме поддържаше и съпътстваше.
И ето я. Нейното бледо, пълно лице беше нежно и чувствено, а в сивите и очи блестеше топъл и мил пламък. Не се поколебах. Сграбчих малкото, износено, облечено в синя кожа копие на книгата, по което тя трябваше да ме познае. Това не беше точно любов, н нещо много ценно, може би нещо по-скъпо от любов; приятелство, за което винаги трябва да съм признателен. Повдигнах рамене и поздравих, показвайки книгата на жената; и даже когато говорех се чувствах задушен от горчивината на разочарованието ми. “Аз съм лейтенант Джон Бланчард, а Вие трябва да сте Мис Мейнел. Радвам се, че се срещнахме. Мога ли да Ви поканя на вечеря?”
Лицето на жената се разшири във вежлива усмивка. “Не зная защо е всичко това”, отговори тя, но младата дама, която току що отмина, ме помоли да нося тази роза върху палтото си. Каза, в случай, че ме поканите на вечеря, да Ви предам, че ще Ви чака в големия ресторант от другата страна на улицата. Каза също, че това е един вид изпит.“
Не зная със сигурност, но имам чувството, че заедно, Джон и Холис, заживяха щастливо след това. Двама души с характер могат да го направят не само през 1940 г. , но и днес.




Автор - неизвестен

1 коментар: