събота, 5 февруари 2011 г.

В Ню Йорк няма камиони


Спомням си един Ден на благодарността, когато в къщи нямаше нито пари, нито храна. На вратата се почука. Някакъв мъж стоеше отпред и държеше огромна кутия с храна, гигантска пуйка и дори няколко тенджери за готвене. Гледах и не вярвах. Татко попита:
Кой сте вие? Откъде сте?
Непознатият обясни:
Тук съм, защото един ваш приятел знае, че имате трудности, но няма да приемете непосредствена помощ от него, затова ви изпраща това. Нека Денят на благодарността да е добър за вас.
Баща ми рече:
Не, не, не можем да приемем...

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Кралските рицари на Харлем



На няколко минути пеша от моя апартамент в Манхатън, но всъщност на светлинни години разстояние, има една част на Ню Йорк, която се нарича Испански Харлем. В много отношения тя е като страна от Третия свят.
Детската и майчината смъртност там са почти същите, както, да речем, в Бангладеш, а средната продължителност на живота на мъжете е дори по-малка. Това всъщност се отнася и за останалата част на Харлем, но хората тук, освен това, се различават от себеподобните си от по-богатите части на града и по езика...

понеделник, 31 януари 2011 г.

Ръката


Уводната статия във вестника в Деня на благодарността разказваше за една учителка, която накарала своите първокласници да нарисуват нещо, за което са благодарни. Смятала, че тъй като децата идвали от бедни райони, всъщност можели да бъдат благодарни за много малко неща.
Предполагала, че повечето от тях ще нарисуват пълнени пуйки или маси с храна. Учителката била изумена от рисунката, която й подал Дъглас — една несръчно, по детски нарисувана ръка...

неделя, 30 януари 2011 г.

Всички хубави неща


Той беше в трети клас на училището „Сейнт Мери" в Морис, Минесота, в което преподавах. Обичах всичките 34-ма ученици, но Марк Екланд ми беше особено скъп. Той винаги беше спретнато облечен и бе толкова жизнерадостен, че човек не можеше да не се отнесе снизходително към лудориите, които понякога вършеше.
Марк говореше непрестанно. Много пъти му напомнях, че е недопустимо да се говори без разрешение. Онова, което излючително много ме впечатляваше обаче, беше искреността в отговора му всеки път, когато го упрекнех за непристойно поведение...