Спомням си един Ден на благодарността, когато в къщи нямаше нито пари, нито храна. На вратата се почука. Някакъв мъж стоеше отпред и държеше огромна кутия с храна, гигантска пуйка и дори няколко тенджери за готвене. Гледах и не вярвах. Татко попита:
— Кой сте вие? Откъде сте?
Непознатият обясни:
— Тук съм, защото един ваш приятел знае, че имате трудности, но няма да приемете непосредствена помощ от него, затова ви изпраща това. Нека Денят на благодарността да е добър за вас.
Баща ми рече:
А непознатият отвърна:
— Нямате избор — затвори вратата и си тръгна.
Очевидно тази случка е оказала огромно влияние върху моя живот. Обещах си, че някой ден ще съм достатъчно осигурен материално и ще мога да направя същото за други хора. Когато станах на осемнадесет, вече си бях създал мой ритуал за Деня на благодарността. Тъй като обичам да действам спонтанно, отивах и купувах достатъчно храна за едно или две семейства. След това се обличах като момче за поръчки, отправях се към най-бедния район и почуквах на вратата. Винаги оставях и една бележка, в която се обясняваше преживяването ми като дете. Бележката завършваше: „Единственото, което искам в замяна, е да се грижите добре за себе си, така че някой ден и вие да успеете да направите нещо подобно за някой друг." От изпълняването на този ритуал съм получил много по-голямо удовлетворение, отколкото от всичките пари, спечелени през живота ми.
Преди няколко години бяхме в Ню Йорк със съпругата ми по време на Деня на благодарността. Тя беше тъжна, защото и липсваше семейството. По това време обикновено си стоеше у дома и украсяваше къщата за Коледа, а сега бяхме принудени да висим в някаква хотелска стая.
— Скъпа — казах аз, — защо днес, вместо да украсяваме някакви си дървета, да не зарадваме няколко семейства? — Когато й разказах какво правя обикновено на Деня на благодарността, тя се развълнува.
Тогава аз добавих: — Хайде да отидем някъде, където наистина да можем да си дадем сметка кои сме, на какво сме способни и какво наистина сме в състояние да дадем на другите. Хайде да отидем в Харлем!
Тя и няколкото мои бизнеспартнъори, които бяха с нас, не посрещнаха идеята с особен ентусиазъм. Аз ги подканях:
— Хайде, хайде да отидем в Харлем и да занесем храна на хора, изпаднали в нужда. Няма да им я даваме ние, защото това ще ги обиди. Ще се престорим, че изпълняваме поръчка. Ще купим храна за цял месец, достатъчно за шест-седем семейства. Ние имаме достатъчно. Хайде да го направим! Нали това е смисълът на Деня на благодарността: да се благодари, а не да се яде пуйка. Хайде, хайде да отидем!
Тъй като най-напред трябваше да дам интервю по радиото, помолих партньорите ми да намерят камион. Когато се върнах от интервюто, те казаха:
— Нищо не можем да направим. В цял Ню Йорк няма камиони. Всички фирми, които се занимават с даване на коли под наем, в момента нямат камиони. Ангажирани са.
— Вижте какво — казах аз, — ако човек наистина иска нещо, той може да го постигне! Да се захващаме за работа. В Ню Йорк има много камиони, а на нас ни трябва само един. Хайде да отидем да си намерим.
Те настояха:
— Обаждахме се навсякъде, Няма.
— Вижте по улицата — казах аз, — ей там долу. Виждате ли всичките онези камиони?
— Е, да — отвърнаха те, — виждаме ги.
— Хайде тогава да вземем един!
Най-напред се опитах да изляза пред камионите и да ги спра докато караха по улицата. Този ден научих, че шофьорите в Ню Йорк вместо да спрат, увеличават скоростта.
След това застанахме край светофара. Приближавахме се до камиона, почуквахме и шофьорът сваляше стъклото, гледаше ни злобно, а аз казвах:
— Днес е Денят на благодарността и бихме искали да ви попитаме, дали ще бъдете така любезен да ни закарате до Харлем, за да занесем храна на някои бедни хора.
Всеки път шофьорът бързо обръщаше поглед встрани, вдигаше ядосано стъклото и тръгваше, без да каже и дума.
Накрая разбрахме, че трябва да формулираме въпроса по-добре. Почуквахме на прозореца, те го сваляха и ние казвахме:
— Днес е Денят на благодарността. Искаме да помогнем на някои онеправдани хора. Дали бихте желали да ни откарате до един непривлекателен район, който имаме пред вид, тук, в Ню Йорк.
Това се възприемаше по-добре, но все още нямаше необходимия ефект. След това започнахме да предлагаме на хората по сто долара, за да ни закарат. Това още повече ни приближи до целта, но щом чуеха, че става въпрос за Харлем, те отказваха и про-дължаваха.
Говорихме с около двадесет и пет души и получихме само отрицателни отговори. Партньорите ми бяха готови да се откажат от начинанието, но аз казах:
— Все някой ще се съгласи.
И разбира се, пристигна идеалният камион. Той беше идеален, защото беше много голям и можеше да побере всички ни. Ние отидохме, почукахме на прозореца и попитахме шофьора:
— Може ли да ни закарате до един непривлекателен район? Ще ви платим сто долара.
Шофьорът каза:
— Няма нужда да ми плащате. С удоволствие ще ви взема. Всъщност, ще ви откарам до някои от най- ужасните места в града.
След това той се пресегна да вземе шапката си от седалката. Когато я сложи, забелязах, че на нея пише: ,,Армия на спасението". Името на мъжа беше капитан Джон Рондън, шеф на „Армията на спасението" в Южен Бронкс.
Качихме се в камиона, преливащи от щастие.
— Ще ви откарам там, където никога и не сте помисляли да отидете — каза той, — но искам да ви попитам нещо. Защо хора като вас искат да направят това?
Ражазах му моята история и че като давам, искам да изразя благодарността си за всичко, което имам.
Капитан Рондън ни отведе в такива части на Бронкс, в сравнение с които Харлем можеше да мине за Бевърли Хилз. Когато пристигнахме, влязохме в един магазин, купихме няколко кошници и храна, която щеше да стигне на седем семейства за тридесет дни. След това започнахме да я раздаваме на хората. Отидохме в някакви сгради, където в една стая живееха шест души. Помещенията бяха „бърлоги", без електричество и отопление, пълни с плъхове и хлебарки и воняха на урина. Останахме потресени от условията, при които живеят тези хора, а същевременно изпитахме облекчение, че не сме на тяхно място.
Както виждате, ако искате да постигнете нещо и се захванете сериозно за работа, ще успеете. Всеки ден стават подобни чудеса — дори и в един град, където „няма камиони".
Антъни Робинз - Пилешка супа за душата
Няма коментари:
Публикуване на коментар