Кралските рицари на Харлем

На няколко минути пеша от моя апартамент в Манхатън, но всъщност на светлинни години разстояние, има една част на Ню Йорк, която се нарича Испански Харлем. В много отношения тя е като страна от Третия свят.

Детската и майчината смъртност там са почти същите, както, да речем, в Бангладеш, а средната продължителност на живота на мъжете е дори по-малка. Това всъщност се отнася и за останалата част на Харлем, но хората тук, освен това, се различават от себеподобните си от по-богатите части на града и по езика... Като прибавим към всичко това фактът, че те не съществуват за медиите, високомерието на повечето учители и полицаи, които работят в този Трети свят, но не биха и помислили да живеят тук, и учебниците, които нямат кажи-речи нищо общо с техния начин живот, за децата урокът е ясен: те са „по-ниска категория" от хората, живеещи само няколко пресечки по-нататък.

В една прогимназия, която се издига сред бетонни игрища и метални огради на „101-ва източна улица", Бил Хол води редовния курс по английски и заедно с това преподава английски като втори език на ученици, които пристигат направо от Пуерто Рико, Централна и Южна Америка, дори от Пакистан и Хонконг. Тези деца се сблъскват с една нова култура, странни правила, престъпна среда и родители, които вероятно се чувстват също толкова объркани, колкото и те самите. Всеки ден Бил Хол се среща с тях.

Докато се опитвал да измисли нещо, с което да сплоти подобна група и в същото време да им помогне да научат английски, Бил забелязал, че някой носи шахматна дъска. Той самият играел шах и знаел, че тази игра е прекосила много културни граници, затова взел разрешение от скептично настроения директор да създаде шах-клуб след часовете.

От момичетата дошли само няколко, но тъй като никога не били виждали жена да играе шах, те предположили, че тази игра не е за тях. Нямало дори учителка, която да им даде пример, затова и малкото, които идвали, постепенно се отказали. И някои от момчетата останали настрана — шахът не бил от игрите, носещи популярност сред съучениците им, но около дванадесет души останали да научат основите. Техните приятели им се присмивали, задето оставали след часовете, а някои родители преценили, че шахът е губене на време, тъй като нямало да им помогне да си намерят работа, но въпреки това децата продължавали да посещават сбирките. Бил им давал нещо, което рядко присъствало в живота на тези момчета: искреното внимание на човек, уверен във възможностите им.

Все повече усъвършенствали уменията си да играят шах и да говорят английски и Бил започнал да ги води на междуучилищни срещи по шах извън Испански Харлем. Тъй като той плащал билетите им за метрото и им купувал за вечеря пица— значителни разходи спрямо заплатата на един учител, — момчетата разбирали, че той държи на тях, и започнали да се доверяват на този бял мъж на средна възраст.

За да им помогне да станат по-независими и уверени, Бил карал момчетата при провеждането на всяко състезание да се редуват като капитани, които трябвало да се справят с цялото пътуване и подготовката за него. Постепенно, дори когато Бил не бил наоколо, момчетата започнали да осъзнават отговорността, която носят един за друг — да помагат на изоставащите, да споделят личните си проблеми и да обясняват на родителите си, защо шахът, все пак, не е губене на време.

Това проличало и в училище — оценките им започнали да стават по-добри.

Тъй като станали по-добри ученици и шахматисти, Бил Хол започнал да се замисля какво още може да направи за тях. С малко пари, осигурени от Манха-тънския шах-клуб, той ги завел на щатския финал в Сиракуза.

Някогашните дванадесет отчаяни, изолирани, често пасивни и затворени момчета се били превърнали в отбор с име, измислено от самите тях:

„Кралските рицари". Класирали се на трето място в щата и така получили правото да се включат във финалите за национално юношеско първенство в Калифорния.

Сега вече дори колегите на Бил му изброявали причините, поради които не трябвало да хаби толкова време и усилия. В истинския живот тези деца от гетото никога нямало „да станат хора", както се изразил един учител.

Защо да се пръскат средства за самолетни билети, като това пътуване щяло да ги направи още по-неудовлетворени от живота, който водят?

Въпреки това, Бил осигурил пари за билетите до Калифорния. В националното състезание те завършили седемнадесети от 109 отбора.

Сега вече шахът станал обект на интерес от страна на училището — пък макар и само заради възможността да се пътува. При гостуване в нюйоркски шах-клуб, членовете на отбора се запознали с едно момиче от тогавашния Съветския съюз, световна шампионка при жените. Дори Бил останал смутен от идеята, хрумнала на две от момчетата: щом това момиче е могло да дойде чак от Русия, защо „Кралските рицари" да не могат да отидат там? В края на краищата, тя била шахматната столица на света, а и наближавали училищните игри на приятелството.

Въпреки че американски шахматисти на тяхната възраст никога не били участвали в тези игри, училищната администрация се запалила от идеята.

Както и няколко от корпорациите, към които Бил се обърнал за финансова помощ. Разбира се, никой не си въобразявал, че този отбор може да победи, но не това била целта. Самото пътуване щяло да разшири кръгозора на момчетата, убеждавал ги Бил. Когато и „Пепси кола" се включила с чек за двадесет хиляди долара, Бил проумял, че тази налудничава идея е на път да се осъществи.

Качили се на самолета и поели към Русия като официални представители на страната, която само допреди няколко месеца им се струвала толкова чужда. Но те съзнавали съвсем ясно, че са и представители на Испански Харлем, района, в който живеели. Отзад на техните якета пишело не „САЩ", а „Кралските рицари".

Щом пристигнали в Москва обаче, самочувствието им започнало да се изпарява. Опитът и изящният стил на техните съперници били нещо, за което те никога преди не си били давали сметка. Най-после един от рицарите развалил магията, след като завършил реми със съветски гросмайстор на около тридесет години. В края на краищата, руснаците не били непобедими — просто хора като тях. След това „Рицарите" спечелили приблизително половината си мачове и дори открили, че имат предимство при бърза игра. За разлика от съветските играчи, които били обучавани, че бавната и обмислена игра е тяхно предимство, „Рицарите" имали стил, повлиян от улицата, което ги правело едновременно и бързи, и точни.

Когато Бил и неговият отбор пристигнали в Ленинград, за да участват в най-трудната част от състезанието, момчетата се чувствали отново във форма. Въпреки че били подбрани случайно, заради необходимостта да научат английски, а не по шахматен талант, и макар да играели едва от няколко месеца, те спечелили един мач и постигнали реми в друг.

Когато „Рицарите" се върнали в Ню Йорк, те били убедени, че могат да правят всичко.

Тъкмо от тази увереност се нуждаели. Няколко месеца по-късно, когато отидох в стаята на клуба в тяхната гимназия, Бил Хол, едър, внимателен мъж, който рядко се гневи, беше бесен от една неотдавнашна конфронтация между момче от пуерториканския клуб и бял учител. Бил накара момчето да обясни случая пред мен. То така добре се беше справило с теста, че учителят решил, че нещо не е наред и го накарал да се яви втори път. Когато и вторият път момчето се справило добре, учителят вместо да бъде доволен от постижението му, бил по-скоро раздразнен, че не се е оказал прав.

—Ако това беше училище в друг район — каза Бил, — това нямаше да се случи.

Атмосферата беше нажежена от проявената несправедливост — сега чувството за самоуважение на момчетата беше силно разбито.

—Може би учителят просто е проявил ревност — каза весело момчето. — Искам да кажа, нали ние показахме на света, че нашето училище съществува.

Така си беше. Една съветска танцова трупа току-що бе избрала мръсната им актова зала за представленията си В Ню Йорк. Всеки директор на училище в района искаше да включи в курса на обучение шахматна програма, местната телевизия и вестниците направиха интервюта с „Кралските рицари". Тъй като след няколко седмици им предстоеше дипломиране в основното училище, за тях пристигаха покани от средни училища, които имаха програми за „даровити деца". Въпреки че всички момчета се тревожеха от близката раздяла, те убеждаваха едно от тях, което беше получило специална покана чак от Калифорния, да я приеме.

— Казваме му да отиде — обясни едно от тях.

— Обещахме да му пишем всяка седмица— обади се друго.

— Всъщност — добави трето, — всички ние имаме намерение да не губим връзка помежду си цял живот.

С планове за кариера, включващи право, счетоводство, преподавателска работа, компютърни науки — неща, за които по-рано не биха и помислили — няма нужда да казваме какви още изненади могат да се очакват, когато отборът, превърнал се в опора за самия себе си и нещо като ново семейство, отново се събере.

Какво са правили те, попитах аз, преди Бил Хол и играта на шах да се появят в живота им? Възцари се дълго мълчание.

— Мотаехме се по улиците и се чувствахме като отрепки — обади се едно момче, което сега искаше да стане адвокат.

— Обирахме парите за обяд на по-малките и от време на време вземахме наркотици — призна друго.

— Лежах си на леглото, четях комикси, а баща ми крещеше, че съм мързелив — каза трето.

Имаше ли нещо в техните учебници, което да им бе помогнало?

— Не, преди господин Хол да реши, че сме умни —обясни едно, докато другите кимаха одобрително —и това всъщност ни помогна.

Глория Стайнъм - Пилешка супа за душата