сряда, 11 февруари 2009 г.

Приказката на вятъра

Снощи чух вятърът да говори. Заровен в клоните на стария орех. Люлееха се в тъмнината, свистяха. А между клоните блещукаха звездите. В далечината се мержелееха светлините на града. Облаци чертаеха ефирни пътеки в небето, и рисуваха ангелски крила…
А вятърът говореше. За миг замлъкваше, и после пак…Простенваше. Звучеше ядосан.
Защо си ядосан, ветре? – попитах го.
Ще ти кажа защо…
И почна да разказва една приказка.
Приказка за Силата. Онази Сила, която хората отдавна имали. Хората от древните светове, които живели далеч от нашия свят…
И тези хора можели да бъдат каквито поискат..защото Силата била с тях, и в тях. Защото те от Силата били сътворени. И били господари над света. Великолепни хора. И имали всичко, което обичали и което пожелаели…и били щастливи, защото нищо не им липсвало.
Но един ден някой решил, че не е добре хората да имат Силата и да бъдат господари над земята…
И решил да им отнеме всичко това, което ги правело да бъдат щастливи.
Изработил едно огледало. Интересно огледало било – криво огледало. То пречупвало всичко, и красивото почвало да изглежда грозно, Силата се превръщала в слабост, а Любовта – в омраза…
И това огледало имало още едно особено свойство – то можело да накара хората да забравят кои са и да виждат себе си като роби в една страна, която се наричала Тъмната страна.
Но повечето хора не желаели да погледнат през огледалото, защото усещали, че то не им показва истината.
Тогава онзи, който изработил огледалото (вятърът така и не ми каза името му), решил да принуди всички хора да погледнат през неговото огледало.
Един ден се качил на една висока планина и счупил огледалото…на милиони малки парченца. Толкова малки, че били като прашинки. Разхвърчали се във въздуха…И попаднали в очите на хората.
Оттогава хората носят в очите си по едно малко късче от кривото огледало. Затова страдат и до днес – защото всичко, което виждат с очите си, бива изкривено. Нищо в света на хората вече не било както преди. И те страдат много…заради загубата на всичко, което обичат…И живеят в Тъмната страна, в безсилие и агония, от робството си…
Тук вятърът утихна.
И какво, така ли свършва приказката?-запитах след минута мълчание.
Не, не е свършила още. Но краят й ще го измислите вие – хората!
Ами то така изглежда безнадеждно, щом всичко обично сме загубили, значи това е краят.
Може да е, ако така поискате. Тогава ще е краят.
Но аз ще ти подскажа малко…
Нищо от това, което обичате, не е изгубено. Нито Силата, нито Любовта…само така изглежда! Защото, знаеш, очите ви са пълни с парченца от кривото огледало. А то прави истината да изглежда като лъжа, а лъжата като истина…
И това ви носи непрестанна болка и объркване, и отчаяние…
Да, вярно е. Но как да извадим тези парченца от очите си?
Няма начин. Не можете да ги извадите. Може би вече са се сраснали с очите ви…просто са част от тях…
И какво, значи сме обречени цял живот да живеем с лъжи и да се лутаме объркани?
И това пак вие можете да го решите.
Но как, нали нямаме избор, щом не можем да се отървем от проклетото огледало?!

Тогава просто затворете очите си и спрете да ги ползвате! Започнете да ползвате сърцата си, вместо очите си, защото до тях кривото огледало няма достъп. Само че вие сте отвикнали да ползвате сърцата си! Много отдавна сте ги приспали и сте забравили за тях!
Сега, след като разбра с какво са пълни очите ви, остава да разбереш с какво са пълни сърцата ви.
Ще ми кажеш ли?
Но аз вече ти казах! Помниш ли с какво започнах приказката си? Кое беше първото, което чу?
Сила – това чух.
Да, Сила! Сега сама избери как да завърши приказката.
Можеш ли?
Мога, да!
Хората спрели да ползват очите си и се научили да слушат сърцата си. Това го умеели някога, отдавна, преди кривото огледало да се появи в техния свят. И в сърцата си откривали прекрасни светове…откривали безбрежни морета, необятни мечти, за които били забравили, и заедно със Силата претворявали мечтите си в реалност…И всичката красота на Всемира откривали, за която били отдавна слепи…И най-нежните цветя, защото самите им сърца били като цветя, с божествен аромат…
А един ден открили Небесната роса, която била вълшебна. Една капка от нея можела да умие очите на всички хора, и превръщайки се в сълза, да извади от очите им парченцата от кривото огледало.
И да видят всичко това, което е било някога, в началото…да видят, че и сега е същото! И да бъдат пак щастливи, както някога…
Хей, ветре! Ти нали каза, че не могат да бъдат излекувани очите ни?! А виж какво стана в края на приказката!
Да, но аз казах още, че вие, хората, ще решите как да завърши приказката.
Ти избра хубав край!
Мислиш ли, ветре? Не знам защо, но ми се струва, че този край…май по-скоро ми звучи като ново начало…
Това щях и аз да кажа! – изшумоли вятърът за последно, като че искаше да си вземе довиждане с мен, и тъкмо се приготви да отлети нанякъде, а аз го запитах:
За къде бързаш, остани още да ми разказваш!
За къде бързам ли? Ще ти кажа: искам да разкажа приказката си на още хора. Със сигурност има още много такива като тебе, които ще искат да я чуят!
Разбира се! Извиках радостна и му кимнах за довиждане…
Бързай, ветре, разкажи я на целия свят тази приказка!
Но вятърът вече беше отлетял, не чу последните ми думи, нито видя как му махах за довиждане…
Клоните на стария орех утихнаха. А звездите продължаваха да блещукат в тях, като перли, накичени по дървото…Беше красива звездна нощ!


Няма коментари:

Публикуване на коментар