Когато преди тринадесет години ние със съпругата ми Мариан строяхме нашия фризьорски салон в Грийнспойнт Мол, един виетнамец всеки ден се отбиваше, за да продава понички. Той почти не знаеше английски, но винаги се държеше любезно и с усмивки и чрез езика на знаците ние се опознахме. Името му беше Ли Ван Ву.
През деня Ли работеше в една пекарна, а нощем той и жена му слушаха аудиокасети, за да научат английски. По-късно разбрах, че спели върху чували, пълни с дървени стърготини, поставени на пода в задната стая на пекарната.
Семейство Ван Ву било едно от най-богатите в Югоизточна Азия. Те притежавали почти една трета от Северен Виетнам, включително огромни хол-динги в индустрията и недвижимите имоти. След като баща му бил жестоко убит обаче, Ли заедно с майка си се преместил В Южен Виетнам, където завършил училище и станал адвокат.
Както и баща му преди това, Ли също просперирал...
Той видял добри възможности и инвестирал в изграждането на сгради за задоволяване на потребностите на постоянно нарастващото американско присъствие в Южен Виетнам и скоро станал един от най-преуспяващите предприемачи в страната.
По време на едно пътуване до Северен Виетнам обаче, Ли бил хванат и хвърлен в затвор за три години. Избягал, убивайки петима войници, и се върнал в Южен Виетнам, където отново бил арестуван. Правителството на Южен Виетнам предположило, че е „присадка", т.е. шпионин от Севера.
След като излежал времето си в затвора, Ли излязъл на свобода и създал риболовна компания, като накрая станал най-големия производител на консерви в Южен Виетнам.
Когато научил, че войските на Съединените щати и персоналът на посолството се готвят да напуснат страната му, Ли взел решение напълно да промени живота си.
Взел всичкото злато, което имал, натоварил го на един от риболовните си съдове и заедно със съпругата си отплавал към американските кораби в пристанището. Там заменил цялото си богатство, за да може безпрепятствено да премине от Виетнам до Филипините, където той и жена му се озовали в лагер за бежанци.
След като успял да се срещне с президента на Филипините, Ли го убедил да му даде на разположение една риболовна лодка и отново се заел с бизнеса. За две години, преди да напусне Филипините на път за Америка (заветната му мечта), Ли успял да развие и да осигури добри перспективи за цялата риболовна промишленост на Филипините.
Но на път за Америка Ли се почувствал объркан и изпаднал в депресия, защото отново трябвало да започне от нулата. Съпругата му ражазваше как го намерила близо до перилата на кораба, тъкмо когато се готвел да скочи през борда.
— Ли — казала му тя, — ако ти скочиш, какво ще стане с мен? Толкова години сме заедно, преминахме през големи изпитания. Можем да се справим, щом сме двамата.
Точно от такива думи имал нужда Ли Ван Ву.
Когато той и съпругата му пристигнали в Хюстън през 1972 година, те били без пукната пара и не знаели нито дума английски. Във Виетнам членовете на една фамилия се грижат едни за други и така Ли и съпругата му били подслонени от негов братовчед в задната стая на пекарната му в Грийнспойнт Мол. Ние строяхме салона си само на неколкостотин метра от това място.
Оттук нататък, както казват те, започва тяхното „послание" — съществената част в тази история:
Братовчедът предложил работа на Ли и съпругата му в пекарната. След приспадане на данъците Ли получавал 175 долара седмично, а съпругата му —125. С други думи, общият им годишен доход бил 15 600 долара. След това братовчед му предложил да им продаде пекарната, ако са в състояние да предплатят 30 000 долара. Братовчедът щял да финансира остатъка с полица от 90 000 долара.
А ето какво направили Ли и съпругата му:
Въпреки че седмичният им доход бил 300 долара, те решили да останат да живеят в задната стая. Поддържали личната си хигиена, като в продължение на две години се миели с гъба в тоалетните на търговския център. През двете години храната им се състояла главно от различни печива, произвеждани в пекарната. В продължение на две години те живели с общо — няма грешка, с общо 600 долара, като спестили 30 000 за предплатата.
След това Ли обясни доводите:
— Ако бяхме взели апартамент — бихме могли да си го позволим при седмичен доход от 300 долара, — щяхме да плащаме наем. След това, естествено, щеше да се наложи да си купим мебели. Тогава щяхме да имаме разходи за транспорт до работното място и обратно, което означаваше да си купим и кола. Освен това, щеше да се наложи да си купуваме бензин и да плащаме застраховка. Сигурно щеше да ни се прииска и да посетим различни места, което означаваше да си купим дрехи и подходящи аксесоари. Ето защо аз знаех, че ако наемехме апартамент, никога нямаше да спестим тези 30 000 долара.
Ако си мислите, че сте чули всичко за Ли, нека да ви предупредя, че има още. След като той и съпругата му спестили тридесетте хиляди и купили пекарната, Ли още веднъж седнал на сериозен разговор със съпругата си. Те все още дължали 90 000 долара на неговия братовчед и колкото и да им било трудно през изминалите две години, трябвало да останат да живеят в задната стая още една година.
С гордост мога да ви кажа, че за една година моят приятел и наставник Ли Ван Ву и съпругата му, спестявайки буквално всяко петаче от печалбата, която им носел бизнесът, изплатили полицата от 90 000 долара и само след три години притежаваха изключително печеливш бизнес, освободен от каквито и да било задължения.
Едва тогава семейство Ван Ву напусна пекарната и нае за първи път апартамент. Те продължават да спестяват и до днес, живеят със съвсем малка част от прихода си и, разбира се, винаги плащат в брой за покупките си.
Как мислите? Според вас, милионер ли е Вече Ли Ван Ву? Щастлив съм да ви кажа, че има много повече пари.
Джон МакКормак - Пилешка супа за душата
Няма коментари:
Публикуване на коментар