Почивай в мир или погребението на „Не мога"

Класната стая на четвърти клас, където преподаВа Дона, изглеждаше като много други, който бях виждал и преди. Децата седяха в пет редици от по шест чина, бюрото на учителката беше отпред, на дъската за съобщения бяха изложени писмени работи на учениците. В много отношения, това беше типична стая за всяко основно училище. И все пак, нещо изглеждаше по-различно в деня, в който влязох там за първи път. Имаше някакво скрито оживление.

Дона беше дългогодишна учителка в едно малко градче на щата Мичиган, две години я деляха от пенсиониране. Тя участваше доброволно в проект за развитие на специалистите в окръга, който аз бях организирал и подпомагах. Обучението беше съсредоточено върху някои езикови идеи, които биха позволили на учениците да се почувстват сигурни в себе си и да поемат отговорността за собствения си живот. Дона трябваше да посещава сбирките за обучение и да прилага представените идеи. Моето задължение бе да посещавам часовете и да насърчавам работата...

Седнах на едно празно място в дъното на стаята и започнах да наблюдавам. Всички ученици работеха над някаква задача и записваха върху лист от тетрадка някакви мисли и идеи. Десетгодишната ученичка, която беше най-близо до мен, изпълваше листа си с изречения, започващи с „Не мога."

— Не мога да ритна футболната топка по-далеч от втора база.

— Не мога да деля числа с повече от три цифри.

— Не мога да накарам Деби да ме харесва.

Беше изписала страницата до половината и нямаше изгледи да спре. Тя работеше решително и упорито.

Тръгнах по редицата и хвърлях по един поглед в листовете на учениците. Всички пишеха изречения, в които описваха, какво не могат да правят.

— Не мога да направя десет лицеви опори.

— Не мога да прескоча оградата.

— Не мога да изям само една бисквита.

Сега вече тази дейност събуди любопитството ми, затова реших да попитам учителката, какво става. Когато се приближих към нея, забелязах, че и нейното внимание беше погълнато от онова, което пишеше. Реших, че е най-добре да не я прекъсвам.

— Не мога да накарам майката на Джон да дойде на родителска среща.

— Не мога да накарам дъщеря ми да сипва бензин в колата.

— Не мога да накарам Алан да използва думи вместо юмруци.

Като не можах да разбера защо учениците и учителката се занимаваха с отрицателното „Не мога", вместо да пишат изречения с положителното „Аз мога", върнах се на мястото си и продължих наблюнията си. Учениците писаха още десетина минути.

Повечето изпълниха по една страница. Някои започнаха и втора.

— Довършете започнатото изречение и приключвайте — бяха инструкциите на Дона, с които тя даде знак за края на заниманието. След това каза на учениците да сгънат листовете си на две и да и ги занесат. Те отиваха до бюрото на учителката и оставяха техните „Не мога" в една празна кутия от обувки.

Щом всички листове бяха събрани, Дона сложи и своя. Затвори кутията, мушна я под мишница и се отправи към вратата и оттам — по коридора. Учениците я последваха. Аз пък — тях.

На половината път по коридора процесията спря. Дона влезе в стаята на пазача, разтършува вътре и излезе с една лопата. С лопата в едната ръка и кутия в другата Дона поведе учениците към най-далечния ъгъл на игрището. Започнаха да копаят.

Канеха се да погребат техните „Не мога"! Копаенето отне десетина минути, защото повечето от четвъртокласниците трябваше да бъдат сменени. Когато дупката стана дълбока почти метър, копаенето приключи. Поставиха кутията с „Не мога" на дъното и бързо я покриха с пръст.

Тридесет и едно десет и единадесетгодишни деца стояха край прясно изкопания гроб. Всяко имаше поне по една страница пълна с „Не мога" в кутията за обувки, която лежеше на метър под пръстта. Заедно с листа на тяхната учителка.

В този момент Дона съобщи:

— Момчета и момичета, моля ви хванете се за ръце и наведете глави.

Учениците се подчиниха. Те бързо образуваха кръг около гроба, създавайки пръстен с ръцете си. Наведоха глави и зачакаха. Дона произнесе надгробно слово.

— Приятели, днес сме се събрали да почетем паметта на изречението „Не мога". Докато беше на земята, то докосваше, повече или по-малко, живота на всеки от нас. То, за съжаление, беше произнасяно във Ввсички обществени сгради — училища, общини, държавни здания и дори в Белия дом.

Осигурихме за „Не мога" място за покой и надгробен камък, на който е написан неговият епитаф. Той бе надживян от братята и сестра си: „Аз мога", „Аз ще" и „Аз веднага ще". Те не са така добре известни, както техния забележителен роднина и със сигурност все още не са така силни и могъщи. Но някой ден с ваша помощ те може би ще оставят дори по-значителен отпечатък върху света.

Нека „Не мога" почива в мир и нека всеки присъстващ да вземе в ръце живота си и да продължи напред без „Не мога". Амин.

Докато слушах това слово, си дадох сметка, че учениците никога няма да забравят този ден. Действието беше символично, метафора на живота. Това беше преживяване за мозъка, което щеше да остане в съзнанието и подсъзнанието им завинаги.

Бяха написали своите „Не мога", погребаха ги и чуха надгробното слово. Това беше огромно усилие отстрана на учителката им. Но не всичко беше завършило. След края на словото тя накара учениците да тръгнат обратно към класната стая и да направят бдение.

Те отпразнуваха смъртта на „Не мога" със сладкиши, пуканки и плодови сокове. Като част от празненството Дона изряза голям надгробен камък от хартия. Написа думите „Не мога" отгоре и „Нека да почива в мир" В средата. отдолу добави датата.

Хартиеният надгробен камък остана да виси в класната стая до края на годината. В онези редки случаи, когато някой ученик забравеше и кажеше: „Не мога", Дона просто му посочваше надписа „Нека да почива в мир". Ученикът си спомняше, че „Не мога" е мъртва фраза и се изразяваше по друг начин.

Аз не съм бил ученик на Дона. Тя беше моя ученичка. И все пак, в този ден аз получих урок от нея, който ще запомня за цял живот.

Сега, години по-късно, когато чуя думите „Не мога", виждам картината на погребението в четвърти клас. И подобно на учениците си спомням, че „Не мога" отдавна умря.

Чик Мурмън