четвъртък, 20 януари 2011 г.

Бопси


Двадесет и шестгодишната майка бе впила поглед в сина си, който умираше от злокачествена левкемия. Въпреки че сърцето и преливаше от мъка, тя беше много решителна. Като всеки родител и тя искаше синът й да порасне и да постигне мечтите си. Сега вече това беше невъзможно. Левкемията беше безпощадна. И все пак, искаше й се мечтите на сина й да се сбъднат.
Взе ръката му и попита:
Бопси, мислил ли си някога, какъв искаш да станеш като пораснеш? Мечтал ли си някога, как искаш да мине животът ти?
Мамо, винаги съм искал, като порасна, да стана пожарникар.
Майка му се усмихна и каза:
Я да видим, дали можем да направим нещо, за да се сбъдне мечтата ти...
По-късно същия ден тя отиде в местната противопожарна служба във Финикс, Аризона. Там се запозна с пожарникаря Боб, който имаше сърце, голямо като на птицата феникс. Тя му разказа какво е последното желание на сина й и попита дали е възможно да го повозят на някоя пожарна кола из квартала.
Вижте какво — каза пожарникарят Боб, — можем да направим нещо по-добро. Пригответе сина си в сряда сутринта, ние ще дойдем да го вземем в седем часа и през целия ден той ще остане с нас, като почетен пожарникар. Ще дойде в сградата на пожарната, ще се храни с нас, ще излиза при сигнали за тревога — всичко, както си му е редът. Ако ни дадете размерите му, ще му приготвим истинска униформа, с истинска пожарникарска шапка с емблемата на пожарната на град Феникс — не от онези, дето се продават като играчка, — с жълта предпазна жилетка, каквато носим ние, и гумени ботуши. Всичко се прави тук, във Феникс, така че ще можем да ги получим бързо.
Три дни по-късно пожарникарят Боб взе Бопси, облече му пожарникарската униформа и го придружи от болничното легло до чакащата пожарна кола. Бопси седна зад шофьора на камиона и му казваше откъде да мине, за да стигнат до сградата на пожарната. Той беше на седмото небе.
Този ден постъпиха три телефонни повиквания и Бопси излезе и при трите акции. Вози се в различни пожарни коли, в колата за бърза помощ и дори в колата на главния пожарникар. Нещо повече, снимаха го за местната новинарска програма.
Тъй като мечтата му се сбъдна, а заедно с това беше обсипан с любов и внимание, Бопси така се въодушеви, че живя три месеца повече, отколкото пред-виждаха и най-благоприятните лекарски прогнози.
Една нощ жизнените сили явно започнаха да го пускат и главната сестра, която вярваше, че никой е бива да умира сам, отиде да повика по телефона членовете на семейството. Тогава си спомни и за деня, когато Бопси беше пожарникар, и се обади на началника на пожарникарите. Помоли го да изпрати един униформен пожарникар в болницата, който да остане с Бопси, докато той се разделя с живота. Отговорът на началника беше:
Мисля, че имам по-добра идея. Пристигаме след пет минути и ще ви помоля, щом чуете сирените да пищят и видите светлините да проблясват, да съобщите по системата, че пожар няма. Обяснете, че пожарникарите идват да видят за последен път един от най-прекрасните членове на командата. И още нещо,бихте ли отворили прозореца на стаята му? Благодаря предварително.
След около пет минути една пожарна кола пристигна в болницата. Разтегнаха стълбата до отворения прозорец на Бопси и четиринадесет пожарникари и две пожарникарки се изкачиха до третия етаж. С разрешението на майка му, те го прегърнаха и му казаха, че много го обичат.
С последни сили Бопси погледна към шефа на пожарникарите и попита:
Господин началник, сега наистина ли съм пожарникар?
Разбира се, Бопси — отвърна шефът.
След тези думи Бопси се усмихна и затвори очи за последен път.
Дкак Канфийлд и Марк В. Хансен - Пилешка супа за душата

Няма коментари:

Публикуване на коментар