Двадесет и шестгодишната майка бе впила поглед в сина си, който умираше от злокачествена левкемия. Въпреки че сърцето и преливаше от мъка, тя беше много решителна. Като всеки родител и тя искаше синът й да порасне и да постигне мечтите си. Сега вече това беше невъзможно. Левкемията беше безпощадна. И все пак, искаше й се мечтите на сина й да се сбъднат.
Взе ръката му и попита:
— Бопси, мислил ли си някога, какъв искаш да станеш като пораснеш? Мечтал ли си някога, как искаш да мине животът ти?
— Мамо, винаги съм искал, като порасна, да стана пожарникар.
Майка му се усмихна и каза:
По-късно същия ден тя отиде в местната противопожарна служба във Финикс, Аризона. Там се запозна с пожарникаря Боб, който имаше сърце, голямо като на птицата феникс. Тя му разказа какво е последното желание на сина й и попита дали е възможно да го повозят на някоя пожарна кола из квартала.
— Вижте какво — каза пожарникарят Боб, — можем да направим нещо по-добро. Пригответе сина си в сряда сутринта, ние ще дойдем да го вземем в седем часа и през целия ден той ще остане с нас, като почетен пожарникар. Ще дойде в сградата на пожарната, ще се храни с нас, ще излиза при сигнали за тревога — всичко, както си му е редът. Ако ни дадете размерите му, ще му приготвим истинска униформа, с истинска пожарникарска шапка с емблемата на пожарната на град Феникс — не от онези, дето се продават като играчка, — с жълта предпазна жилетка, каквато носим ние, и гумени ботуши. Всичко се прави тук, във Феникс, така че ще можем да ги получим бързо.
Три дни по-късно пожарникарят Боб взе Бопси, облече му пожарникарската униформа и го придружи от болничното легло до чакащата пожарна кола. Бопси седна зад шофьора на камиона и му казваше откъде да мине, за да стигнат до сградата на пожарната. Той беше на седмото небе.
Този ден постъпиха три телефонни повиквания и Бопси излезе и при трите акции. Вози се в различни пожарни коли, в колата за бърза помощ и дори в колата на главния пожарникар. Нещо повече, снимаха го за местната новинарска програма.
Тъй като мечтата му се сбъдна, а заедно с това беше обсипан с любов и внимание, Бопси така се въодушеви, че живя три месеца повече, отколкото пред-виждаха и най-благоприятните лекарски прогнози.
Една нощ жизнените сили явно започнаха да го пускат и главната сестра, която вярваше, че никой е бива да умира сам, отиде да повика по телефона членовете на семейството. Тогава си спомни и за деня, когато Бопси беше пожарникар, и се обади на началника на пожарникарите. Помоли го да изпрати един униформен пожарникар в болницата, който да остане с Бопси, докато той се разделя с живота. Отговорът на началника беше:
— Мисля, че имам по-добра идея. Пристигаме след пет минути и ще ви помоля, щом чуете сирените да пищят и видите светлините да проблясват, да съобщите по системата, че пожар няма. Обяснете, че пожарникарите идват да видят за последен път един от най-прекрасните членове на командата. И още нещо,бихте ли отворили прозореца на стаята му? Благодаря предварително.
След около пет минути една пожарна кола пристигна в болницата. Разтегнаха стълбата до отворения прозорец на Бопси и четиринадесет пожарникари и две пожарникарки се изкачиха до третия етаж. С разрешението на майка му, те го прегърнаха и му казаха, че много го обичат.
С последни сили Бопси погледна към шефа на пожарникарите и попита:
— Господин началник, сега наистина ли съм пожарникар?
— Разбира се, Бопси — отвърна шефът.
След тези думи Бопси се усмихна и затвори очи за последен път.
Дкак Канфийлд и Марк В. Хансен - Пилешка супа за душата
Няма коментари:
Публикуване на коментар