Ти си също като мен

Стан Дейл е един от най-близките ни приятели. Стан води семинар, посветен на любовта и човеижите взаимоотношения, наречен „Секс, любов и интимност". Преди няколко години, опитвайки се да разбере какво всъщност представляват хората в тогавашния Съветски съюз, той завел там 29 души за две седмици. Когато описа накратко преживяванията си, ние бяхме дълбоко развълнувани от една забавна случка: ...

Докато вървяхме през един от парковете на индустриалния град Харков, аз забелязах възрастен руснак, ветеран от Втората световна война. Лесно се разпознават по многобройните медали и лентички, които все още гордо носят на ризите и саката си. Това не е проява на излишна показност— по този начин тяхната страна им е отдала почит, затова че са помогнали да бъде спасена Русия, още повече, като се има предвид, че двадесет милиона руснаци са били убити от нацистите. Приближих се към възрастния мъж, който седеше заедно със съпругата си, и казах: „Дружба и мир". Мъжът ме погледна недоверчиво и взе значката, специално направена за пътуването. Върху нея на руски бе написано „Дружба" и имаше карти на Съединените щати и Съветския съюз, нежно придържани от две ръце. „Американец?" попита той. „Да — отвърнах аз, — американец. Дружба и мир." Той стисна и двете ми ръце сякаш бяхме братя, които отдавна не са се виждали, и побтори: „Американец!" Сега в думата имаше и одобрение, и любов.

Следващите няколко минути той и жена му ми говориха на руски, а аз — на английски. И знаете ли какво? Никой от нас не разбираше и дума, но все пак се разбрахме. Прегръщахме се, смяхме се и плакахме, като през цялото време повтаряхме „Дружба и мир. Американец." „Обичам те, горд съм, че съм в твоята страна, ние не искаме война. Обичам те."

Малко след това се сбогувахме и ние седмината продължихме. Петнадесет минути по-късно, вече на доста голямо разстояние, същият този ветеран ни настигна. Той дойде при мен, свали своя орден „Ленин" (може би най-ценната му собственост) и го закачи на ревера ми. След това ме целуна по устата и ме прегърна изключително топло— една от най-любящите прегръдки, които някога съм получавал. После и двамата се разплакахме, дълго се гледахме в очите и си казахме „Довиждане" на руски.

Тази история е символична за цялата ни „мисия на гражданската дипломация" из Съветския съюз. Всеки ден срещахме и влизахме в контакт с хиляди хора при всевъзможни обстоятелства. След тези срещи и руснаците, и ние се променихме. Сега стотици ученици от трите училища, които посетихме, няма да мислят за американците като за хора, които искат да ги унищожат с ядрено оръжие. Танцувахме, пяхме и играхме с деца на всякаква възраст, а после се прегръщахме, целувахме и си разменяхме подаръци. Те ни подариха цветя, сладкиши, значки, картини, кукли, но най-важното— сърцата и откритите си мисли.

Няколко пъти ни каниха на сватбени тържества и дори роднините не бяха по-топло посрещани и поздравявани от нас. Прегръщахме се и се целувахме, тан-цувахме и пихме шампанско и водка с булката и младоженеца, както и с мама и татко и с останалите членове на семейството.

В Курск гостувахме на седем руски семейства, които ни бяха поканили по свое желание и ни предложиха чудесна храна, напитки и разговори. Четири часа по-късно никой от нас не искаше да се разделяме. Сега нашата група имаше истинско ново семейство в Русия.

На следващата вечер поканихме „нашето семейство" в хотела. Оркестърът свири почти до среднощ, отново ядохме, пихме, говорихме и танцувахме, а когато дойде време да се сбогуваме, и плакахме. Танцувахме на всякаква музика, прегърнати като влюбени.

Бих могъл да продължа да разказвам безкрайно за нашите преживявания и въпреки това няма да успея да ви опиша как точно се чувствахме. Как бихте се чувствали вие на наше място, ако при пристигането в московския хотел там вече ви очаква съобщение, написано на руски език, изпратено от канцеларията на Михаил Горбачов, в което се казва, че за най-голямо съжаление той няма да може да се срещне с нас през почивните дни в края на седмицата, защото ще пътува, но е уговорил за групата среща около кръглата маса с шестима души от Централния комитет? В продължение на два часа разговаряхме изключително откровено за всичко, включително и за секса.

Какво бихте изпитали, ако петнадесетина възрастни жени със забрадки излязат от къщи и дойдат да ви прегърнат и целунат? Как ще се почувствате, ако вашите преводачки, Таня и Наташа, ви кажат, че никога не са виждали хора като вас? И когато тръгвахме, всички ние — общо тридесет души — плакахме, защото се бяхме влюбили в тези невероятни жени, а и те в нас. Е, как щяхте да се чувствате? Вероятно също като нас.

Всеки от нас има свои впечатления, разбира се, но колективният опит със сигурност сочи: единственият начин, по който някога бихме могли да осигурим мира на тази планета, е да приемем хората от целия свят като едно семейство. Да ги прегърнем и целунем. Да танцуваме и да се забавляваме заедно. Да седнем и да разговаряме, да се разходим и да поплачем. Защото, когато го направим, ще се убедим, че наистина всеки е прекрасен и всички ние прекрасно се допълваме. Един без друг бихме се чувствали по-бедни. И тогава изречението: „Познавам те, ти си също като мен!" ще придобие глобален смисъл: „Вие сте „моето семейство" и можете да разчитате на мен, независимо от всичко.

Стан Дейл - Пилешка супа за душата.