сряда, 23 януари 2013 г.

Мой ред е да прегърна някого!

Хич не ми е приятно, когато оставам без заплата.То не стига,че ни плащат мизерни надници, ами не ни дават и парите навреме. Казаха ми,че ще ни преведат всичко дължимо до седмица, ама колко може да се вярва на онези от счетоводството, незнам...
Вървя замислен през парка и цъкам с език, мислейки колко е сложно нашето съществуване. Подритвам с крак жълтия килим от мокри листа и чувам,че някой ми подсвирква.
Обръщам се и виждам Томито – широко усмихнат както винаги. Настига ме бързо бързо и влизайки ми в крачката веднага ме засипва със своя безспирен поток от думи – как са децата, как е жената, как е с работата ми...

А,а....работата ми...Тъкмо си търся повод да се оплача на някого и решавам да дам отдушник на чувствата си и мрачното си настроение.Започвам да недоволствам и да мрънкам и след петнадесетминутната си тирада казвам в заключение,че не искам нищо друго, освен това, което съм изработил със собствените си две ръце!Толкова ли много искам?
В следващият миг млъквам и ми иде да си отхапя езика! Поглеждам сконфузено приятеля си до мен, който се усмихва...Как може да съм така нетактичен!
Пропуснах май да спомена, че Томито няма ръце.
Инвалид е.
Когато е бил в казармата става нещастен инцидент.
Гръмва някакъв сандък с муниции по време на негово дежурство и в следствие се налага да претърпи много тежка операция, при която лекарите ампутират ръцете му малко над лактите. Загубва също и зрението на дясното си око.

Млад мъж, а осакатен.

Като дърво без клони.
Не може да крепи яйце.

Като птица без криле.
Никога няма да достигне простора, издигайки се високо, високо...

Вървим с приятеля ми и докато аз се чудя какво да кажа, той започва да говори.
Казва ми да не се чувствам неудобно, успокоява ме и споделя, че всъщност е благодарен на Бога за този свой недъг, защото така не може да се похвали със делата на ръцете си, а само с Божията великолепна милост.
Замълчава малко и добавя, че всъщност Бог му е оставил точно толкова дълги ръце, колкото са му нужни за една прегръдка.
Спираме.
Трябва да се разделим, защото сме в различни посоки вече и Томито ме моли да бръкна в горния джоб на якето му. Изваждам банкнота от 50лв. и го поглеждам въпросително. Той се протяга към мен и казва, че днес аз съм човекът, когото трябва да прегърне.
И ето, стоя си аз насред парка и гледам след отдалечаващата се странна безръка фигура на моя приятел.
Нещо в гърлото ми започва да дращи, да дращи, а аз се опитвам да не плача...
Небето е все още мрачно, но слънцето се опитва да пробие облаците със лъчите си и за миг върховете на тополите се оцветяват в златисто.
Поглеждам парите в ръката си и благодаря в сърцето си на Бога, Който не е оттеглил от мен нито благостта Си, нито неизчерпаемата Си милост.
Срамувам се, защото едва сега осъзнавам колко несправедлив и неблагодарен съм бил до момента.
Имам дом.
Имам прекрасно семейство.
Имам ръце!!!
Да докосвам и да милвам.
Да прегръщам.
Да помагам.

Аз имам ръце....

Боже, благодаря Ти, че ми припопомни...как се дава и как благославяш.
Мисля,че...
Мой ред е да започна да прегръщам някого...

Автор - неизвестен .

1 коментар: