МИТОЛОГИЯ НА ПРОШКАТА

Всеки я разбира по своему. Някой прощавайки, се опитва да изтрие завинаги от паметта си образа на обидилия го, за да не изпитва отново огорчение. Друг смята, че прошката е слабост, която не бива да се проявява в никакв случай. Едни смятат, че като прощават на другите, им правят суперуслуга. И накрая, има и такива, които прощават винаги и на всички с усмивка на лицето си.

Изкривените представи за прошката, ще ги наречем митове, първо скриват истинското положение на нещата, а на второ място, внасят в живота много негативни емоции и мисли.

Най-често се сблъскваме с 5 мита за прошката. Какво всъщност се крие зад тях?


Първият мит: Може да се прости само след като мине известно време.

Смята се, че времето е най-добрият лекар. Вярно е, че след време обидите губят своята острота, и споменът за тях вече не събужда вълна от гняв и възмущение, както става, когато обидата е съвсем прясна. Но целебните свойства на времето, разгледани по-отблизо, често пъти се оказват преувеличени.

От една страна, времето достатъчно лесно се справя с дребните обиди, докато по-сложните случаи не винаги са му подвластни. Лъжата или подлата постъпка на близък човек, измяната остават в душата дълбоки рани, които не зарастват много години и често пъти пречат да се живее нормално.

От друга страна, способността да се забравят обидите зависи от това колко е впечатлителен един човек и от характера на човека. Една моя позната, когато е в настроение да разговаря, с часове може да си припомня стари кавги и конфликти. И времето не е в състояние да потуши негодуванието, пламтящо в очите й, то е толкова силно, колкото и преди няколко години. Погледнато отстрани, всички нейни обиди не струват и пет пари, но кой знае защо те не й дават мира. Спомням си за една позната на майка ми, прекалено чувствителна жена. В някакъв момент продавач на пазара я нагрубил. И ето че вече няколко години тя пазарува само в магазините и избягва дори уличните сергии с плодове. Какво още да говорим, когато много от нас инстинктивно избягват местата, където са ги обидили или оскърбили, а ако все пак се налага да отидат там, дълбоко в душата им усещанията съвсем не са приятни. Уви, не винаги и не всички обиди се разтварят във времето.

Обидите - това са душевни рани, и към тях трябва да се отнасяме по същия начин както към телесните рани - да се лекуват в зависимост от тежестта им и отчитайки душевното си състояние. Да се дезинфекцират - избавяйки се от отрицателните емоции към този, който ги е причинил и търсейки положителната страна в случилото се. Да се превързватДа се преглеждат от лекар - при необходимост споделяйки обидата с близък човек, отивайки на изповед, на консултация с психотерапевт. Може да се подбере начин на "лечение, но най-важното е да се разбере, че нещо може да се остави в откуп на времето, но с някои неща трябва да се поработи.

Вторият мит: Да се прости, означава да се зачеркне от паметта.

Този мит активно се поддържа от онези, които вярват, че прошката е преди всичко и най-вече интелектуален процес. Даваш команда на мозъка си и той зачерква от паметта си неприятното събитие или човека. Раз - и готово. За съжаление обаче, това не е нищо друго, освен самоизмама.

Когато Таня се развела с мъжа си, заради изневяра, тя решила, че ще го зачеркне от живота си, абсолютно ще го забрави. Ще постави една голяма, плътна точка. Тя се освободила от всичко, което би могло да й напомня за него: снимки, вещи, дреболии. В някакъв момент й се струвало, че е успяла да го забрави. Болката утихнала. Но веднъж го видяла с друго момиче и буквално се задавила от нахлулата вълна от болка, обида и негодувание. Нейните опити да забрави, да скъса с миналото моментално рухнали - както язовирната стена се скъсва под натиска на дълго събираната и спирана вода.

Ние прекалено много преувеличаваме способността си да контролираме паметта си. И се учудваме, когато вместо да изпълни изискването за забрава, тя още по-често ни нопомня за неприятното. Има един такъв психологически трик: За да се застави човека да мисли за голямата червена ябълка, трябва да му се каже: "Не мисли за голямата червена ябълка". И той вече няма да може да избяга от този образ. Вярно е, че паметта може да се "престори", че се е подчинила на командите ни. До първия удобен случай, когато ще ни се струпа всичко, което ние толкова сме се старали да забравим. Уви, в това отношение нашата памет съвсем не прилича на паметта на компютъра, откъдето може безследно да се отстрани всяка информация с няколко щраквания на мишката. Тя по-скоро прилича на лист хартия, изписан с мастило, който вече не е възможно да се изтрие и е невъзможно да стане чист. Затова, вместо да се опитваме да изтрием несполучливата рисунка, по-добре е да се опитаме да я "прерисуваме" - да добавим нови елементи, за да получим друга картинка. Казано по-просто, да се опитаме да видим ситуацията в друга светлина, в позитивен смисъл.

Как? Като си помислим за хубавото, което е имало и има в човека, който ни е обидил, за това, за което можем да сме му благодарни, за това, което сме научили от тази ситуация. И искрено да пожелаем на този човек добро. А когато го срещнем, да се усмихнем. Дори ако той ни гледа с недоумение, първата стъпка към преосмисляне на ситуацията и към прошката ще бъде направена. Изобщо, усмивката, пък било то и само вътрешна, без да се отрази върху лицето ни, е важен елемент от прошката. Тя позволява без излишни интелектуални усилия да се смекчи остротата на негативните емоции, предизвикани от обидата, и заставя човека да се замисли за това, дали тя заслужава такова сериозно отношение.

Третият мит: Могат да се прощават само дребните неща, предателството е непростимо.

Действително, много по-трудно е да се простят предателството и подлостта, отколкото дребните обиди, защото те не само засягат чувството за собствено достойнство на човека, но и подронват неговата вяра в себе си. Мнозина имат усещането, че щом с тях са постъпили по този начин, значи нещо в тях не е наред. Без да осъзнаваме това, не можем да простим не чуждата постъпка, а своя мним комплекс за непълноценност. И за да не се чувстваме "унижени и оскърбени" и да не влачим в живота бремето на обиди, а да вървим леко, трябва да се възвисим до прошката и чрез нея да отхвърлим от себе си товара на обидата.

Може да ни предаде позната или приятелка, любим мъж. Никой не е застрахован от това. Силната обида е способна да нанесе силни разрушения. И ако подхранваме това чувство в себе си, кроим планове за отмъщение и призоваваме върху главата на виновника всички земни нещастия и беди, можем да сведем до нула всички останали жизнени интереси. В запълнената с обида душа няма да могат да влязат нито нови приятели, нито нова любов. А кому е нужен живот, пълен само с преживявания? Две съдби са се разминали. Отношенията са се прекъснали. Не трябва да се търси кой е виновният, а да се прави опит да се извлече поука от ситуациата и да се върви напред. С времето ще стигнем до разбирането, че не трябва да променяме околните, а своето отношение към това, което ни заобикаля. И вече не е важно в каква степен е виновен човекът, който ни е обидил, дали го е направил умишлено или не. По-важното е нашата собствена оценка на ситуацията, умението от лимона да се направи лимонада.

В христианството една от най-главните добродетели се смята смирението. Вярващият човек ще се постарае да приеме всяка ситуация, ще благодари на Бога за това, че му е отворил очите, че го е научил по-доре да се ориентира в хората, а така също го е заставил да се замисли дали той самият не постъпва по същия начин с другите.

Четвъртият мит: Аз не трябва да правя първата крачка, защото иначе този, който ме е обидил, няма да се научи на нищо.

С други думи, ако се прощава наляво и надясно, хората ще възприемат това като дължимо и няма да осъзнаят вината си. Кой знае защо мнозина смятат, че обидилият ги трябва задължително да се помъчи и да си извлече поука.

Парадоксът е в това, че безусловната прошка може да преподнесе много по-ценни уроци и да влияе върху хората много по-силно, отколкото всякакви опити да се играе върху тънката струнка на чувството за вина.

Веднъж в апартамента ни изби една водопроводна тръба и разкошните баня и кухня на заселилите се отскоро съседи отдолу бяха безнадеждно съсипани. Собственикът на пострадалото жилище, гробно мълчеше и цялото ни семейство беше убедено, че това е началото на "студена война". В същия ден вечерта на входната врата не успяха да се разминат нашите кучета. Бинтовайки раните на скимтящото ни куче, ние си представяхме по-нататъшното развитие на събитията. И ето че се раздаде "дългоочакваният" звънец... Канейки се за отблъснем приближаващата атака, аз отворих вратата. На прага наистина стоеше съседът заедно с ... добре познатия ни ветеринар, живеещ в съседния вход на блока. Съседът малко виновно се усмихна и каза: "Нашето куче е цялото в кръв, но няма рани, и си помислих, че може би с вашето се е случило нещо сериозно..." Ние започнахме да го уверяваме, че нищо сериозно не е станало. Мъжът още веднъж се усмихна и отговори: "Нека все пак Сашо да го погледне, за всеки случай... И изобщо, да не би да си помислите, че е нещо нарочно, заради потопа. Вие и така сигурно се чувствате неловко, а отгоре на всичко и това тук". Сцената на прага беше почти като в сценарий за филм.

…Вече осем години нашите семейства дружат и дори нещо повече, благодареине на онзи урок, ние с мъжа ми нямаме досега нито един сериозен конфликт със съседи и в новото ни жилище. Сега знаем как може да въздейства върху хората усмивката и протегнатата за помирение ръка в отговор на груба дума или пропуск. За съжаление подобни постъпки са по-скоро изключение, отколкото правило. А колко по-просто и по-леко би ни било да живеем, ако отговаряме на обидата не с раздразнение, а с доброта, прощавайки, и по този начин отпускайки ситуацията. Ако поне веднъж човек преживее чувството за очистване и освобождение от негативните емоции след осъзната първа стъпка към другия, става ясно, че не е толкова важно обидилият ни да осъзнае вината си. Много по-важно е това, което става вътре в тебе.

Да се направи първата крачка и да се прости ще е по-лесно, ако човек се постави на мястото на другия, ако се постарае да разбере какво е мислил той и какво е чувствал в онзи момент, и направи сравнение на своите мисли и чувства с неговите. Много често усещанията съвпадат. И тази близост в усещанията дава основание за прошка. В края на краищата, днес прощавам аз, утре на мен ще простят. На тези взаимни отстъпки и компромиси се гради нормалният хармоничен живот.

Петият мит: Може да се прощава само на другите, но не и на себе си.

Ани е от тези, които са готови да простят на всички и за всичко. Ако някой я е засегнал, тя всеки път се старае да намери обяснение за това и пропуска обидите с леко сърце. Затова пък към себе си винаги е била безпощадна, задълбавайки нещата и стигайки до самоизтезание. Ако закъснее някъде, настроението й е развалено за цял ден, че и вечерта също, наказвайки себе си самата. А ако пък се случи да подведе някого, може изобщо да се разболее от преживявания, смятайки себе си за най-последната грешница, която не заслужава прошка.

Всички ние правим грешки, глупости, понякога дори гадости. Не винаги постъпваме така, както би ни се искало в идеалния случай. Ако беше другояче, просто щяхме да имаме крилца на гърба си. Изходът не е в това да се наказваме и измъчваме за всички свои постъпки и грешки, както и да изпадаме в другата крайност - изцяло да игнорираме и затискаме съвестта си, за да говори по-малко. В първия случай рисуваме да си спечелим куп болести, а във втория - да станем цинични и безчувствени. За да не се случва това, трябва да прощаваме на себе си. Това означава да осъзнаем: нещо не е направно както трябва, да го приемем и искрено да се разкаем. Ако разкаянието ни е искрено, ние вече няма да повтаряме онова, за което сме се разкаяли. Това може да ни помогне да вървим по-леко напред, без да влачим със себе си куп пропуски и лоши мисли. И ще дишаме по-леко, ще прощаваме и на другите и ще приемаме живота такъв, какъвто е, с всичките негови възходи и падения.

Именно затова след изповед мнозина чувстват облекчение и чистота. "Сякаш душата ми се е изкъпала" - казва с усмивка за изповедта една старица. Покаянието и изповедта, ако са искрени, освобождават човека от греховете и го учат да си прощава чрез Божието прощение. Всеки има свой път към собственото си опрощение, но когато стигнеш до това, светът се променя.

Нека се учим да прощаваме... Просто така... По всяко време... При всякакви обстоятелства... На всички... А преди всичко на себе си! - периодически изолирайки мислите за обидата, давайки им да постоят малко настрана.